— Благодарим, брате — рекло момчето. — Много силен човек си бил наистина.
— Аз ли? — казал юнакът. — Що думаш! Мигар съм силен? Силен е царският внук, че е навързал тридесет лъва с верижници и на четиридесет слона е извадил зъбите. Моето сила ли е?
— Аз съм тоя царски внук — рекло момчето.
— Ти ли си? Ами накъде сте тръгнали?
Казали и нему къде отиват. И той тръгнал с тях. Ходили, що ходили, стигнали до една река — колкото широка, толкова и дълбока. Обикаляли отсам, обикаляли оттам — отникъде не могли да минат: нямало ни мост, ни брод. Какво да правят? Единият прострял бряста — не стига до оня бряг; другият прострял дъба — и той не стига; вързали двете дървета едно за друго — пак не стигнали. Оня, който местел канарите, се загледал и видял на едно място колиба. Отишли там — гледат: в колибата седи старец. Брадата на стареца била толкова дълга, че той си бил направил от третината й колиба, другата третина си постилал, а с третата се завивал.
— Помага Бог — рекли другарите.
— Дал ви Господ добро, юнаци.
— Има ли път през тая река, дядо? Я мост, я брод намира ли се?
— Има, юнаци, има. За едного има, за другиго няма.
— Ами за нас има ли?
— За юнаци като вас ще се намери.
И старецът отишъл на брега на реката, потопил си брадата във водата и изсмукал всичката вода. Провидели се камъните, едри риби почнали да се мятат на дъното и най-сетне водата съвсем се изгубила: не се и познавало къде е било река. Минали юнаците отвъд, старецът пак се навел над тях, водата изпълнила отново речното корито и реката потекла.
— Ей че юнак си бил, дядо! — почудило се момчето.
— Аз ли съм юнак? — рекъл старецът. — Вие не знаете що се вика юначество. Не съм аз юнак. Юнак е царският внук, който връзва лъвове и вади на слоновете зъбите.
— Аз съм тоя царски внук — рекло момчето.
— Ти ли си? Ами къде си повел тия юнаци с тебе?
— Тръгнали сме, дядо, да вървим у песоглавската земя — данък да събираме.
— Така ли? Да дойда ли аз с вас?
— Ела, дядо, ела.
Тръгнал старецът с тях. Вървели, вървели, стигнали до песоглавското царство. Главният град на песоглавците, дето трябвало да отидат юнаците, бил заграден с много дълбок и широк ров, изпълнен с вода. В града дошли хора, които били видели юнаците и казали на царя:
— Царю честити, видяхме петима юнаци, един от друг по-силни; дошли са да ни искат данък. От много далече идват — от царщината на оня цар, чийто внук вади на слоновете зъбите и връзва лъвовете с верижници, та ги товари — да му носят дърва. И тоя юнак е с тях. Той е половин мечка — половина човек.
Песоглавският цар се уплашил и заповядал да пресекат мостовете, по които се минавало над рова, за да се отиде в града. Когато юнаците стигнали до рова, никъде не намерили мост.
— Чакайте! — рекъл им старецът. — Защо ви е мост, докато е моята брада?
И той си натопил брадата в реката, изсмукал водата и юнаците минали. Сетне пак си пуснал брадата в рова и водата потекла, та изпълнила речното легло. Като приближили до града, видели, че е заграден с високи и яки стени. Тръгнали да дирят врата, ала всичките врати били заключени и залостени отвътре. Почнали да чукат по вратите — да им отворят.
— Чакайте! — казал им оня, който местел скалите. — Защо си пилеете силите. Аз ще ви отворя път.
И той опрял гръб в стените, разместил ги и отворил път на побратимите си. Влезли в града и — право при царя. Царят излязъл пред двореца да ги посрещне, но по-напред пратил хора да съберат всички песоглавски войски пред двореца.
— Защо идете? — запитал той юнаците.
— Данък искаме — рекъл мечият син. — Деветдесет години не сте плащали данък на нашето царство.
— Не ви ли е срам? — изревал песоглавският цар. — Кому имам аз да давам данък? Откак се е чула нашата земя, чужд човек не е влизал в нея. Кой ни е покорил, та да ни искате данък? Идете си!
Той говорел така, защото виждал, че войските му вече се събират и приближават отдалеч. Юнаците също ги видели, но си мълчали; само ги чакали — да се съберат повече. Като се събрали всички войски, царят им рекъл:
— Какво гледате? Я уловете тия, та ги убийте! Ще ви дам да ги изядете, да видите, колко им е сладко месото.
Войниците се хвърлили върху юнаците, а те се развъртели — кой с каквото може. Момчето със секирата поваляло наведнъж по триста души, тоя с бряста — по двеста, а тоя с дъба — по стотина. Оня, който местел скалите, почнал да дига на гръб цели къщи и да ги стоварва върху войската. Били се три дни и три нощи, та избили песоглавците. Царят почнал да им се моли:
— Стига, юнаци, стига сте ми затривали народа! Моля ви се, спрете!
— Ще спрем — рекли те, — ако ни дадеш парите. За деветдесет години данък искаме.
— Добре — казал той, — оставете ми една неделя време да събера парите, та да ви ги дам.
— Една неделя ще почакаме — рекли юнаците, — но дотогава гледай да натъкмиш парите.
Царят пратил хора да съберат данъка, а юнаците тръгнали по лов. Ходили тук, ходили там, навлезли в една планина. Навръх планината видели висока кула, сградена от човешки глави. В тая кула живеели дяволите; през деня ходели по света — да вършат зло, а вечер се прибирали там да спят. Влезли юнаците в кулата и намерили много стаи. Всички били заключени. Те почнали да удрят по вратите — кой с брадвата, кой с брестовицата, кой с дъбовицата. Чупели вратите и влизали от стая в стая. Там намерили четиридесет моми затворени — коя от коя по-хубави. Тримата юнаци си харесали по една мома, а старецът и момчето не си взели моми.
Старецът рекъл:
— Аз съм стар; нямам време тепърва дом да въртя и невеста да гледам. Вие се женете, а аз ще ви бъда кум.
А момчето казало:
— Няма тука мома за мене. Другаде ще си диря невеста.
Юнаците взели трите моми, които си харесали, а на останалите дали скъпи дрехи, злато и скъпоценни камъни, каквито намерили по стаите, и ги пуснали да си вървят. Сетне седнали да си почиват и да готвят вечеря. Разшетали се, наклали огън, убили дивеч, омесили хляб, опекли месото и хляба и се събрали да ядат. Стъмнило се и дяволите почнали да идват един по един. Дойде един, тоя с брестовицата го перне — и го убие. Но от него изхвръкнат два дявола и побегнат. Друг дойде, удари го оня с дъбовицата, убие дявола; но и от тоя дявол излязат други два — и пак побегнат. Дойде трети, причака го момчето със секирата и му разцепи главата; ала и от него изхвръкнат два живи дявола и побегнат. Така избили всички, които влизали — и от всеки убит излизали по два други дявола. Уморили се юнаците от боя, па станало и късно; те се изтъркаляли да спят около огъня. Само старецът и момчето били будни. Посред нощ влязъл в кулата царят на дяволите; тъкмо тогава момчето било задремало. Царят хвърлил над огъня една мрежа и огънят изгаснал. Тая мрежа приспивала всекиго, до когото се допре. От нея заспал и старецът, а другите юнаци заспали още по-дълбоко. Тогава царят на дяволите ударил един тъпан, с който събрал всички дяволи. Като чули тъпана, те се събрали до един.
— Я затворете тия хора в тъмницата на кулата! — рекъл им той.
И те ги затворили в тъмницата, заключили ги с по седем ключа и си отишли. Съмнало се. Юнаците се събудили в тъмницата. Всеки бил затворен в отделна килия. Оня, който местил канарите, опрял гръб до стената и я преместил, та си отворил врата да излезе. А другите юнаци викали за помощ.
Той ударил с гръб стената на една от килиите и я пробил: излязъл старецът. После пробил стената, зад която било затворено момчето, а сетне сринал и другите две стени; юнаците си взели момите и си тръгнали. Като вървели по пътя закъм песоглавската земя, стигнали до един извор. Там пътят се делял на две. Над
