— Не бой се, княгиньо — казал й кротко момъкът. — Аз не съм лош човек.
— А кой си ти и откъде си?
— Аз съм царски син. Баща ми живее много далече оттук. Дошъл съм да те искам за съпруга. Ако си съгласна, приеми тоя пръстен, който сложих на ръката ти.
— Ти ли си донесъл цветята и булото?
— Да, аз ги донесох, за да ти ги подаря. Понеже спеше, оставих ги.
— Благодаря ти. Приемам пръстена. Но ще те предупредя, че баща ми е много строг. Той ще се ядоса, като узнае, че е дошъл чужденец в царството му, и ще иска да те накаже. Ще гледам да го убедя да ти прости. Хайде сега си върви — да не те видят робините. Ако те види някоя от тях, ще се развика, та стражите ще те уловят и баща ми ще те убие.
След като си отишъл царският син, княгинята повикала майка си.
— Мамо — рекла, — твоите думи почват да се сбъдват. Синът на един далечен цар е дошъл да ме иска за жена. Даде ми тоя пръстен. От него са и цветята, па и булото. Моля те, иди при царя и му обади. Страх ме е да не поиска да убие момъка. Князът се крие в колибата на една бабичка накрай града.
Като се съмнало, царицата отишла при мъжа си и му разказала всичко.
Царят бил наистина строг човек.
— Щом толкова ме молите — рекъл, — най-сетне няма да придирям твърде. Ще му простя, че е дошъл въпреки моята заповед. Но щом иска да му дам Лабам, ще трябва или да извърши всичко, което ще му поръчам, или да бъде наказан със смърт. Такива са моите условия. Пратете хора да му кажат това.
Царските пратеници отишли в колибата и предали на момъка царската повеля. Бабата, като разбрала, че гостенинът й е дошъл да иска Лъчезарната княгиня, почнала да го увещава да се откаже от тая мисъл.
— Сума царе и князе са идвали да искат княгинята, ала всички са изгубвали живота си. Царят е много хитър; той измисля такива неща, че никой не може да ги направи. И тебе ще погуби.
Но князът не се разколебал.
Като отишъл в двореца, царят го посрещнал прекалено любезно и казал:
— Княже, щом толкова ти се иска да ми станеш зет, с радост ще те приема. Само че преди това ще трябва да свършиш една малка работа. Ще ти дадат триста кила сусамено семе. До довечера ще трябва да извадиш от него всичкото масло, що съдържа. Не направиш ли това, ще бъдеш обезглавен.
Отвели княза в един двор. Там лежели чували, пълни със сусамено семе. Имало и големи стискала за масло. Царските слуги изсипали семето в стискалата и си отишли.
Князът се замислил. Не за един ден, а и за десет не би могъл той да изстиска всичкото семе, дори и да би имал силата на исполин.
Но ето че си спомнил за царя на мравките. Повикал го. Мравият цар дошъл.
— Моля ти се — рекъл му князът, — помогни ми. Карат ме да изстискам маслото от всичкия тоя сусам. Това не е работа като за мене: до довечера трябва да я свърша, а аз досега не съм вадил масло от сусамено семе.
— Остави тая работа на мене — казал мравият цар. — След два-три часа ще я свърша.
Той събрал всички мравки, които били свободни в това време. Те полазили в стискалата, прояли зърната и маслото потекло от тях. Съдовете за масло се напълнили. Когато мравките си отишли, князът натиснал по веднъж-дваж всяко стискало и изцедил останалото масло.
На мръкване царят отишъл да види какво е направил князът. Той се учудил, като видял, че работата е свършена.
— Добре — казал, — ти, изглежда, си трудолюбив момък. Но не знам дали си смел. Утре заран ще дойдеш пак. Чака те втора работа.
Каква била тая работа?
Бащата на Лабам се занимавал с магьосничество. Той бил хванал два дявола, прилични на чудовища: с глави на змейове, с крила на прилепи, с тела на крокодили и с лъвски нозе. С тия два дявола трябвало да се бори князът и да ги убие.
Но още като излязъл от колибата на бабата, момъкът извикал тигъра. Звярът се явил и князът го помолил да му помогне в борбата.
— На драго сърце — отвърнал тигърът, — ала трябва да извикам и тигрицата: сам не мога да се боря с два дявола. Па и ти ще помагаш с вълшебната тояга.
Момъкът поискал от торбата да му даде две златни огърлици и ги сложил на двата звяра, па ги повел към двореца.
— Ето ме — рекъл на царя, — идвам да се боря с дяволите. Можеш да ги пуснеш. Както виждаш, водя си и ловджийските кучета.
Царят заповядал да отключат вратата на онази килия, дето били затворени чудовищата. Тигърът и тигрицата ги посрещнали яростно, а князът пуснал вълшебната тояга и й заповядал да удря дяволите, додето ги пребие. Не трябвало много време, за да се свърши тая работа.
Но Лабаминият баща не дал и тоя път дъщеря си на княза.
— Още една работа те чака — рекъл. — Ела утре пак.
Когато князът отишъл в двореца, царят му казал:
— В големия двор на моя летен дворец, който се намира на седем дена път оттук, съм заповядал да изкопаят едно езеро. Почвата е песъчлива, та водата попива. Но много ми се иска езерото да се напълни с вода и да има в него риба. Твоята последна работа ще бъде тая: да напълниш езерото с вода и да пуснеш в него по два чифта от всички риби, каквито се въдят в езерата по цялата земя. Това трябва да направиш за един ден и една нощ.
Князът побързал да се качи на вълшебния килим, като взел със себе си и другите предмети. След миг се намерил в летния дворец. Най-напред заповядал на торбата да изтърси толкова глина, че да се покрие цялото езеро. После накарал тоягата да набие яко глината, че да се залепи о пясъка. След това кофата трябвало да напълни езерото с вода, а най-сетне от торбата трябвало да излязат всички риби, които желаел да има царят, и да скочат в езерото.
Тая работа се свършила още същия ден. Преди да се свечери, момъкът се намерил в колибата на бабата и легнал спокойно да спи.
На другата заран отишъл при царя.
— Слушай, приятелю! — рекъл му царят. — Какво се бавиш още? Нали трябваше да заминеш за летния дворец? Бързай, че не ще успееш до довечера да свършиш работата.
— О, аз я свърших вече! — казал князът. — Иди да видиш.
Царят пратил хора да проверят дали наистина езерото е готово и има ли в него риба. След две седмици пратениците се върнали и казали на своя господар:
— Царю честити, да видиш чудо невидяно! Езерото е пълно догоре с бистра вода. Всякакви водни растения цъфтят в него. Какви ли не цветя има: румени лотоси, бели водни перуники, синкави звънчета и зелени водорасли. А рибите, които плуват, не могат се описа: толкова са много и тъй са хубави те! Едни са сребристи като лунна светлина; други — златисти; трети — червени; четвърти — черни като абанос; пети — пъстри като тигър. Като ги загледа човек, не може да си откъсне очите от тях.
— Щом това е истина — казал царят, — този момък заслужава да му дам княгиня Лабам.
Сватбата станала с голямо тържество. Като се минали няколко месеца, Лъчезарната княгиня се качила със своя съпруг на вълшебния килим, за да отидат в царството, отдето бил родом князът.
И много години след това тя живяла, за да свети над това царство и да носи щастие на хората.
Информация за текста
© Николай Райнов
Сканиране, разпознаване и редакция: filthy, 2010
Издание:
