Николай Райнов
Лъчезарната княгиня
Персийска приказка
Имало едно време в едно далечно царство княз, който бил едничко чедо на баща си и майка си.
Князът бил страстен ловец. Като излезе от вкъщи, понякога не се връщал и по цели дни.
Царят и царицата седели веднъж и си приказвали.
— Много надалеч отива нашият син — казала царицата. — Страх ме е да не му се случи някакво нещастие.
— Най-голямото нещастие, което би могло да му се случи — рекъл царят, — е да отиде към юг и да попадне случайно в царството на Лъчезарната княгиня.
— Че какво ще му направи тя?
— Разправят, че баща й убивал всички, които поискат да се оженят за нея.
На сутринта царицата казала на княза:
— Ще те помоля за нещо, сине мой. Обещаваш ли да ме слушаш?
— Обещавам, мамо.
— Когато излизаш по лов, върви, накъдето желаеш, само недей отива към юг.
— Защо, мамо?
— Недей ме пита защо.
— Добре, няма да отивам.
И наистина князът се стараел да избягва забранената посока, макар че любопитството го подтиквало да узнае какво има там.
Ала веднъж, като подгонил една сърна, той се отдалечил в гората много навътре. Стигнал до един гъсталак, от който напразно се мъчил да излезе. Като се лутал, толкова се забъркал, че не можел вече да определи къде е изток, запад, север, юг. Тръгнал, накъдето му видят очите.
По едно време излязъл на широка поляна, заобиколена от дървета. По тях били накацали сума папагали: брой нямали. Всички били хубави, пъстри и едри. Князът решил да убие един. Прицелил се и пуснал една стрела. Но напразно. Стрелата не ударила птица. Всички папагали хвръкнали, само един останал.
Тоя папагал бил цар на папагалите.
С ядовит глас креснал той на отлитащото ято:
— Хей, безобразници! Не ви ли е срам да оставяте царя си в опасност? Наместо всички да се грижите за мене, вие гледате да избягате, а мене да оставите. Разбойници!
Като се раздал тоя гневен глас, папагалите се опомнили и почнали да се връщат един по един назад и да кацат по дърветата около поляната.
Тогава царят папагал им казал:
— Ако не се бяхте прибрали, щях да ви наклеветя на Лъчезарната княгиня и тя щеше да ви накаже. На едни щеше да отреже кълвуните, на други — опашките, а на трети — крилата.
Князът се смаял, като чул, че птица говори с човешки глас. Наистина, той бил виждал неведнъж папагали да говорят, но те говорели безсмислици, каквито са научили от хората. А тоя папагал ски цар говорел като същински човек — той изказвал свои мисли, ненаучени от никого.
Па и коя ще бъде тая Лъчезарна княгиня? Къде живее тя?
Князът отишъл под дървото, на което бил кацнал папагалският цар, и го запитал:
— Коя е тая Лъчезарна княгиня, която спомена преди малко? Къде й е царството? По кой път се отива там?
Царят папагал отговорил надменно:
— Ти не можеш отиде там, дето живее Лъчезарната княгиня. Нито пък, ако отидеш, ще те пуснат да я видиш. Дори и в царството й не можеш припари. Най-добре ще направиш, ако се върнеш, отдето си дошъл.
Но князът настоял:
— Ако не ми кажеш по кой път се отива в царството на Лъчезарната княгиня, ще избия със стрели всичките ти поданици.
— Другиго плаши! — рекъл папагалът гордо. — Твоите стрели не могат да направят нищо на нашето племе. Нали хвърли една? Удари ли папагал? Толкова ще удариш, ако пуснеш и всичките си стрели. Ала аз ще ти кажа по кой път се отива в земята на Лъчезарната княгиня, та дано намериш там смъртта си, както са я намирали сума момци преди тебе. Ако тръгнеш натам, дето се изправя слънцето на пладне, и вървиш все направо, ще стигнеш в царството, за което питаш.
Царският син се върнал в двореца и казал на родителите си, че ще тръгне да търси Лъчезарната княгиня.
И царят, и царицата викнали из един глас:
— Синко, не ти трябва да отиваш в онова проклето царство. Който е тръгнал затам, не се е върнал. Ти си ни едничка рожба. Какво ще правим без тебе?
Но князът настоял на своето: ще върви, та ще върви. Трябвало да го приготвят за път. Царят му дал най-хубавия си кон и най-доброто оръжие, а царицата му омесила сладки банички.
Князът яхнал коня и потеглил към юг. На пладне стигнал до една горичка. Слязъл да си почине и да закуси. Извадил баничките, обаче не можал да хапне от тях, понеже били пълни с мравки.
Хвърлил ги и рекъл:
— Щом толкова се харесват на мравките, нека ги изядат.
Като казал тия думи, пред него излязъл един едър мравей, който бил цар на мравките.
— Княже — казал той, — ти ни направи голямо добро. Никога не ще го забравим. Да беше друг на твое място, щеше да избие мравките и да изяде млинчетата. А ти не само пожали моя народ, но му даде и много храна. Ако ти потрябва някога нашата помощ, извикай ме. Аз ще дойда веднага.
— Благодаря ти — рекъл князът и тръгнал по-натам.
Стигнал до една гъста гора. Там видял един тигър, който се тръшкал от болки и ревял, та цепел гората.
Момъкът го запитал:
— Какво ти е, тигре, та ревеш тъй?
— В крака ми има трън — отвърнал звярът, — затова рева. Не знам къде да се дяна от болки. Не мога да стъпя. Лежа и се търкалям, а жена ми ми носи храна.
— Аз ще ти помогна — рекъл князът, — ала не знам дали след това няма да ме изядеш. Хората казват: „На тигър вяра да нямаш.“
— Ах, момко — казал звярът, — моля ти се, помогни ми! Никога не ще ти забравя добрината, която ще ми направиш. Не само няма да те разкъсам, но и ще гледам да ти се отплатя с каквото мога.
— Дай си тогава лапата — да видя.
Тигърът си протегнал лапата и князът извадил тръна.
Като вървял все на юг, момъкът видял на една поляна четирима момци, че се карат за нещо.
— Защо се карате? — запитал ги той.
Един от момците му отговорил:
— Да ти кажем право, нападнахме хижата на един стар факир и откраднахме четири неща. Ето ги тук: килим, който лети, като седнеш на него; торба, от която можеш да извадиш всичко, каквото поискаш; кофа, която се напълва с вода, щом пожелаеш, и тояга, която брани човека от врагове. Още от сутринта се караме за тия четири неща и не знаем как да си ги поделим. Всеки от нас иска да вземе всичките, защото с тяхна помощ ще може да открадне каквото си иска, да избяга и да се отърве от преследване.
Князът си казал на ума:
„Тия хора са опасни. Ако им оставя вълшебните предмети, ще извършат с тяхна помощ големи престъпления. Най-добре ще направя да им ги отнема.“
— Знаете ли какво ще направим? — рекъл той на крадците. — Аз ще хвърля четири стрели, а вие ще ги потърсите да ми ги донесете. Който намери първата, ще вземе килима, който намери втората — торбата, който намери третата — кофата, а който намери четвъртата — тоягата. Струва ми се, че тъй ще бъде най- справедливо. Съгласни ли сте?
— Съгласни сме — отвърнали крадците.
Царският син пуснал една стрела, която се издигнала много нависоко и се изгубила. И четиримата
