Николай Райнов
Хозузори и Хоходеми
Японска приказка
Едно време живеели в Япония двама братя. По-големият се казвал Хозузори, а по-малкият — Хоходеми.
Хозузори бил добър рибар, а Хоходеми — опитен ловец. Когато умрял баща им, те си разделили имота му тъй: рибарят взел морето, а ловецът — планините. И двамата били доволни от дележа.
Хоходеми отивал на лов по планините и се връщал всяка вечер с много дивеч. Но на брата невинаги му вървяло. Понякога, като се качи на лодката, Хозузори трябвало да се навърта край брега, дето нямало много риба; невинаги можел той да хвърли мрежи в открито море, тъй като в бурно време вълните се издигали нависоко и можели да обърнат лодката му. По едно време бурите зачестили и той трябвало да лови само с въдица и да се връща вкъщи с две-три шепи дребна риба.
— Не може тъй — рекъл той една вечер на брата си. — Време е да си разменим занятията. Ще ти дам въдицата и мрежите, а ти ми дай лъка и стрелите. Ти върви на риба, а аз ще тръгна по лов.
Малкият брат се съгласил.
— Защо не? — казал той. — Да не мислиш, че моята работа е лесна? Цял ден тичам по скалите и си дера дрехите в храсталака, за да убия две-три птици или един заек. А ти си седиш в лодката и рибите идват сами да се закачат на въдицата ти или да влязат в мрежата.
На другата сутрин Хозузори тръгнал на лов, а Хоходеми — на риболовство. Но и двамата се върнали с празни ръце. Хозузори не знаел къде какъв дивеч живее и не умеел да открива следите му. А Хоходеми — както бил пуснал въдицата в морето — я дръпнал, но не измъкнал нищо; не измъкнал дори и самата кукичка: тя изчезнала някъде.
— Дай ми въдицата, па си вземи лъка и стрелите! — казал Хозузори на брата си. — Не ме бива за ловец.
— И мене не ме бива — рекъл Хоходеми — за риболовец; познава се по това, че нещо ми откачи кукичката от въдицата и не можах да я намеря никъде.
— Тъй ли? — викнал яростно Хозузори. — Наистина ли си ми изгубил въдицата? Скоро да отидеш да я намериш! Ако не я намериш, ще те пребия.
Хоходеми отишъл пак на морския бряг. Съблякъл се и се хвърлил в морето. Търсил навсякъде, ала не намерил въдицата. Брат му също я търсил, но и той не успял да я намери.
Като видял, че въдицата е изгубена завинаги, Хоходеми предложил на брата си да му направи въдици от своето оръжие, но оня не се съгласил:
— Моята въдица не може да се замени с никаква друга. Прави каквото правиш, но я намери! Ако стане нужда, и при морския бог иди, но я донеси! Инак ще те убия!
Хоходеми тръгнал отново по морския бряг. Спрял се да гледа във водата от онова място, дето бил застанал, когато изгубил въдицата. Морето било в тоя миг бистро, ала въдицата не се виждала никъде по дъното.
И момъкът почнал скръбно да си говори:
— Тежко ми! Брат ми, какъвто е лют, ще ме убие, ако не намеря тая проклета въдица. Наистина, само морският бог би могъл да узнае къде е тя. Но знам ли къде да търся тоя бог? Кой ще ми каже де е дворецът му и как да отида там?
В това време той зачул жален вик на птица. В една примка, която бил заложил Хозузори, се била хванала дива патица. Както се бил ядосал на брата си, Хоходеми решил да освободи птицата. Пуснал я. А тя се превърнала на старец и му казала:
— Ти поиска да освободиш птица, а освободи човек. Аз съм магьосникът Нгнойя-Ухсикуе. Попаднах в тая примка, когато се бях преобразил на патица, за да накажа един свой враг. Кажи ми, добри Хоходеми: с какво да те наградя?
— Намери ми въдицата, която изгубих тук тая заран!
— Ще се намери. Но аз не мога да ти я покажа. Трябва да отидеш при морския бог, който живее вдън морето. Пътя ще откриеш сам, ако седнеш в кошницата от тръстика, която ще ти донеса.
Магьосникът Нгнойя-Ухсикуе изчезнал, но малко след това се явил отново с голяма кошница в ръце:
— Ето кошницата. Ще седнеш в нея и няма да се боиш от нищо. Тя ще потъне във водата и ще заплува, накъдето си знае. Като стигнеш до голям дворец от рибени люспи, ще излезеш от кошницата. Пред двореца има кладенец, а над него расте канелено дърво. Ще се качиш на дървото и ще чакаш там да дойде дъщерята на морския бог.
— Е, а после?
— После ще стане, каквото трябва да стане. Въдицата ще се намери.
— Благодаря — рекъл Хоходеми и влязъл веднага в кошницата, а тя — като жива — подскочила и се хвърлила, та — в морето. Сетне заплувала бързо като някое животно с много нозе и перки.
Ала колкото и бързо да плувала кошницата, дворецът на морския бог бил далече. Хоходеми видял, че се стъмва, а още никакъв дворец не се показва. В морето станало съвсем тъмно — много по-тъмно, отколкото става на земята.
Но по едно време Хоходеми видял в далечината светлинка — сякаш звезда блещука. Колкото повече се приближавал до нея, толкова по-едра ставала звездата. И най-сетне той разбрал, че не е звезда, а самият дворец на морския бог. Люспите, от които бил направен тоя дворец, изпускали силна светлина. Момъкът намерил канеленото дърво. Той се качил на него. Малко след това дошла мома — хубавица, с чаша от изумруд в ръка, да пие вода от извора, който бил под дървото. Тя била Тойотамахиме, дъщерята на морския бог.
Когато момата се навела да гребне вода в чашата, видяла образа на Хоходеми, отразен в кладенеца. Тя се уплашила и в страха си изтървала чашата, та я счупила. Без да поглежда назад, Тойотамахиме побягнала в двореца и разказала на баща си какво е видяла.
— Дошъл е, татко, кой знае откъде, един хубав момък. Стои на канеленото дърво, на кладенеца. Лицето му се отразява във водата. Не посмях да си гребна вода. Чашата ми се счупи.
— Това е знак, че ще се омъжиш за момъка, но няма дълго да живееш с него. Ще се разделите и вече никога не ще се видите. А младият хубавец е Хоходеми, ловецът от големите планини. Кажи му да дойде: той идва по работа, знам това.
Поканили Хоходеми да влезе в двореца. Момата го харесала много.
— И три дена само да живея с него, стига ми — си казала тя.
Морският бог заповядал да постелят на пода пъстра рогозка на осем ката. На нея седнали с момъка и почнали да си приказват. Хоходеми казал защо е дошъл. Морският бог го нагостил и му обещал, че ще му помогне.
— Нека се съберат около двореца всички риби! — заповядал той.
Рибите се събрали, ала не всички: една не дошла, защото била много болна. Царят на морето пратил да я доведат. Устата и гърлото й били подути. Прегледал я придворният лекар и намерил въдицата, забита в устата й.
— Ето — казал морският бог на Хоходеми, — намерихме братовата ти въдица.
— Много се радвам. Дай ми я, па да си вървя, че ме чака дълъг път с моята кошница.
— Кошница ли рече? Къде ти е кошницата? Аз не съм я видял никъде.
Чак тогава се сетил ловецът да потърси кошницата, но не я намерил: тя се била върнала при магьосника. И той трябвало да остане в подводния дворец. Там му било хубаво. Забравил за злия си брат, който го заплашвал, че ще го убие. Дъщерята на морския цар го обичала и той се оженил за нея. Всичко имало там в изобилие. В двореца от рибени люспи се живеело весело, особено в празничен ден, когато делфините свирели със своите тръби и сплесканите риби торпеди биели тъпани, а морските раци дрънкали на големи китари.
Три години прекарал Хоходеми в двореца от рибени люспи. Колкото и да било весело и приятно там, затъжил се за родината си. Домиляло му дори и за злия брат: той отдавна му бил простил. Морският бог разбрал всичко: защо е морски бог, ако не може да види какво става в човешкото сърце, което е дълбоко като море?
Един ден той казал на зетя си:
— Май че ти е домиляло за Япония, а? Гледам те — не си много весел тия дни…
