Николай Райнов
Харун ал Рашид и съдията
Арабска приказка
Живеел едно време в Багдад един търговец, който продавал стоки по най-големите градове на царството. Като всички търговци и той имал длъжници. Най-много му дължел един търговец от града Дамаск. Десетки пъти багдадчанинът си искал парите, но оня все обещавал да му ги прати, а не ги пращал. Най- сетне престанал дори и да му отговаря на писмата.
Загрижил се багдадският търговец.
„Жив ли е, или е умрял? — почнал да се запитва той. — Трябва да разбера това, защото ми дължи много пари, а и сума моя стока стои у него. Ще трябва да отида да видя какво може да се направи.“
Той привършил по-важните си работи и се приготвил за път. Всичко натъкмил, само едно го безпокояло още: не знаел кому да повери съкровищата си. Имал десет хиляди жълтици, много скъпоценни камъни и разни накити от злато, украсени с елмази, рубини, сапфири и други скъпи камъни. Кому да ги повери? Ако вземе със себе си ковчега, който бил много тежък, ще му пречи при пътуването, а може и разбойници да го нападнат и да му го задигнат. Роднини той нямал, па и верни приятели също.
Дълго мислил търговецът и най-сетне решил да отиде при съдията и да му предаде своите съкровища.
— Моля ти се — рекъл, — господин съдия, приеми да пазиш един ковчег с пари и скъпоценности, докато се върна от дълго пътуване. Много ще ти благодаря за услугата.
— Какво има в ковчега!
Търговецът му казал. Обещал да му остави и ключа. Но съдията помислил, па рекъл:
— Тая работа не е за мене. Ами ако пламне вкъщи пожар? Или ако стане земетръс? Всичко се случва. Как да ти заплатя после скъпоценностите? Ти знаеш, че не съм богат.
— Работата е по-лесна, отколкото я представяш — възразил търговецът. — Крадци няма никога да влязат в къщата на съдия: от това няма защо да се боиш. А земетръс и пожар могат да разрушат и моята къща. Ако стане нещо такова, няма да искам от тебе нищо: станалото — станало.
Търговецът толкова дълго и настойчиво увещавал съдията, че оня се съгласил. Приел ковчега и ключа.
Цели две години от търговеца не дошло никакво известие. Съдията си помислил, че е умрял или са го убили разбойници. И поради това сметнал, че може да разполага с повереното му съкровище като със свое. Почнал да харчи от жълтиците. Доста много похарчил. Но каква била изненадата му, когато един ден дошъл при него търговецът!
— Добър ден, господин съдия.
— Добър ден, непознат човече.
— Защо ме наричаш непознат? Наистина, аз се бавих цели две години, но ти не си с къса памет: мисля, че би познал човека и след двадесет години.
— А пък аз ти казвам, че те виждам за първи път. По каква работа си дошъл?
— Идвам за ковчега със скъпоценностите.
— Какъв ковчег каза?
— Оня, който ти бях дал, преди да тръгна за Дамаск.
— Никакъв ковчег не си ми давал. Повтарям ти, че те виждам за пръв път. Ако си дошъл да се шегуваш с мене, остави ме, че имам работа.
Търговецът разбрал, че съдията е присвоил съкровището му. Какво да прави? Решил да се оплаче на великия везир, който бил мъдър и справедлив човек.
Отишъл при него и му разказал всичко.
— Видя ли те някой, че даваш ковчега на съдията? — запитал го везирът.
— Никой не ме е видял. Сами бяхме. Мислех, че един съдия не може да бъде нечестен човек.
— Добре си мислил, но ако повикам съдията, той ще откаже, че си му поверил ковчег за пазене. И като няма свидетели, ти не можеш доказа с нищо, че си прав. Иди си сега! Ще видя какво може да се направи и ще те повикам.
Везирът отишъл при халифа Харун ал Рашид и му разправил всичко, което научил от търговеца. Мъдрият цар казал:
— Тая работа ще се нареди лесно. Стани приятел на съдията. Узнай къде му са слабите страни. Разбери от две години насам харчил ли е повече, отколкото може да спечели като съдия. Виж дали е скъперник, или славолюбив, или чревоугодник, или пък обича да играе на комар. После ми кажи.
След някое време великият везир се явил пред халифа и му доложил:
— О, слънце на правоверните. Голяма е твоята мъдрост наистина. Ти познаваш сърцата на хората. Ето що узнах. Съдията си е купил преди година голяма къща и чифлик. Има и три коня, каквито няма никой друг освен тебе. Толкова пари той не би могъл да спечели като съдия и след двадесет години работа. Но лаком не е: нито е пияница, нито — чревоугодник. И комар не играе. Ала е много властолюбив и обича да го хвалят.
— Добре — казал халифът. — Извикай сега търговеца.
Търговецът дошъл и паднал, та се поклонил на царя доземи.
— Стани — рекъл халифът — и ни кажи какво имаше в ковчега, който казваш, че си бил поверил на съдията.
— Имаше десет хиляди жълтици. После…
— Какви жълтици? С моя образ ли?
— Пет хиляди с твоя светъл образ и други пет — с образа на твоя баща, премъдрия халиф ал Махди — да бъде вечна паметта му между правоверните.
— Друго?
— Тридесет рубина, едри и тежки, изсечени във вид на звезда. Петдесет елмаза, бляскави, прозрачни и без петно. Двадесет и пет сапфира, едни кръгли, други четвъртити, тъмносини. После…
И той продължавал да описва скъпоценностите, Най-сетне преминал към накитите: пръстени, гривни, обеци и други.
— Кой накит беше най-скъп според тебе?
— Един голям пръстен, украсен с едър елмаз в средата, а наоколо — с тридесет рубина и шестнадесет изумруда. Отвътре на кръжилото му има буквите О и П: те значат „Обичта побеждава“. Тоя пръстен е останал още от прадядо ми.
— Добре. Върви си сега и недей казва никому нищо.
След като търговецът си отишъл, халифът рекъл на великия везир:
— Помъчи се по някакъв начин да видиш скъпоценностите на съдията и да разбереш откъде има толкова пари.
Везирът започнал да се среща честичко със съдията. Но оня бил хитър: не се издавал. Веднъж везирът го запитал:
— Стига ли ти заплатата, която получаваш?
— Стига ми и престига — отвърнал съдията. — С парите, които бях спестил, си купих къща и чифлик. Защо питаш?
— Аз пък мислех, че тая заплата ти се вижда малка, та имах намерение да отворя пред халифа дума за тебе — дано те назначи на по-висока длъжност. Но щом казваш сам, че ти стига и престига…
— Вярно е, че казах тъй, ала аз поизлъгах малко. Нали знаеш, че хора като мене не обичат другите да ги съжаляват: затова казах тъй. Но щом падишахът може да ми даде по-висока длъжност… много ще ти бъда благодарен, ако настоиш пред него. Къщата и чифликът не са още изплатени: имам дългове.
— Тая работа може лесно да се нареди, само че трябва да ти кажа преди това нещо, което ще си остане между нас. Всички граждани са доволни от тебе, понеже си и умен, и справедлив. Аз приказвах и на халифа за тебе. Той ми довери, че търсел отдавна човек за началник на съдиите — да се допитва до него при заплетени работи. Имало мнозина, а не знаел на кого да се спре.
— Моля ти се тогава, кажи му още две-три думи за мене: дано ме назначи.
— Ще му кажа, но и ти трябва да ми помогнеш с една дребна услуга. Братовчедът на нашия господар ще се жени. Халифът иска да му подари огърлица от скъпоценни камъни за невястата. Извика всички златари, ала се оказа, че камъните им са дребни — не са, каквито ги желае халифът. Мене натовари да му намеря.
