— Обеща. Но нали след това един твой царедворец се подигра с него? Пророците не обичат подигравките, особено пък когато засягат самите тях.
— Я ти го помоли да ми помогне, дъще! Само че аз почнах да се безпокоя вече: ето късна нощ е, а пророкът още не идва. Дали не ни е оставил поради оня неверник? А? Как смяташ?
— Не, татко, недей мисли тъй! Все ми се струва, че моят мъж ще ни помогне. Той е видял от небето вражеската войска и не е чудно — додето ние с тебе приказваме тук — той да се готви да я унищожи.
Без да подозира, Ширин казала истината.
Още през деня в града почнали да говорят изплашените граждани, че иде чужда войска. Надвечер момъкът се издигнал с ковчега и разгледал разположението на войската. В средата на стана се издигала висока и хубава шатра с два прозореца — един на изток, а друг на юг. Там бил царят.
Сюлейман се върнал в гората, насъбрал камъни — и едри, и дребни — и напълнил с тях ковчега. После се издигнал пак; обикалял над чуждия стан, дето войниците били запалили огньове да си варят ястие. Настъпило полунощ. Сюлейман се спуснал с ковчега над царската палатка и погледнал през единия й прозорец. Видял цар Касъм, че седи на софата. Извадил един голям камък и ударил с него царя по челото.
Садразалла надал силен вик и паднал, облян в кръв.
На вика му се притекли стражи и войници. И те се развикали: никой не бил видял да влезе човек в стана, а царят лежал окървавен, в безсъзнание.
Вдигнала се тревога. Наскачали всички войници. Всеки почнал да пита какво е станало, но никой не знаел нищо положително. Най-после се разбрало, че царят е ранен; само не било известно кой го е ранил и как е успял да се промъкне в стана. Додето търсели нападателя, Сюлейман се издигнал в облаците и почнал да хвърля камъни с две ръце. Неколцина войници били ранени. Всички се развикали:
— Дъжд от камъни вали! Камъни падат от небето! Бягайте!
Каменният дъжд се усилил. И войници, и офицери взели да пищят и да викат, че пророк Мохамед се е ядосал на Касъм, та ще изтреби заради него войската му.
Всички почнали да бягат. Оставили царя: той бил причина за това голямо нещастие. Нека умре! Кой му е крив? Да не е обявявал война на Мохамедовия тъст!
И палатки, и коли, и колесници — всичко било оставено. Никой нямал време от уплаха да мисли за друго освен за живота си.
Войниците бягали и викали:
— Мохамед ни гони! Бягайте — кой дето види!
На съмване цар Бахаман много се зачудил, като му съобщили, че неприятелят бяга. Той събрал най- добрите си сили и подгонил беглеците. Мнозина били избити. Сам Садразалла бил хванат в плен.
Отвели го вързан пред Бахаман, който го запитал:
— Защо, Касъме, нападна владенията ми?
— Бахамане — отвърнал той, — аз си помислих, че искаш да ме оскърбиш, та затова не ми даваш дъщеря си. Не можех да повярвам, че наистина пророкът ти е станал зет. Но сега се уверих, че е било тъй. Великият пророк ме удари с камък и разби войските ми. Доста ми е това наказание: моля ти се, подари ми свободата. Аз ще ти бъда отсега нататък верен съюзник. Дори съм готов и данък да ти плащам.
— Добре, ще видим — отговорил Бахаман.
Той се върнал в Газна. Войниците му донесли огромна плячка. Като си я поделили, всеки от тях се обогатил. А царят Садразалла умрял от раната на челото.
Във всички джамии на града били отправени към Мохамед горещи благодарности за помощта. Когато се мръкнало, Бахаман отишъл в двореца при Ширин, за да благодари лично на пророка.
— Скъпа дъще — й казал той, — аз ти съобщих още днес по особен пратеник за свръхестествената помощ и закрила, която получихме от великия пророк. Голяма благодарност му дължа. Горя от нетърпение да го прегърна и да целуна полите на дрехата му.
Малко след това влетял през прозореца Сюлейман, облечен в червени копринени одежди, като че ли направени от пламък. На пояса му висяла закривена сабя. В силяха му имало пищови със златни дръжки.
Бахаман паднал при нозете му и казал:
— О, велики пророче! Нямам думи да изкажа онова, което ми е на сърцето. Само ти, сърцеведецо, можеш да разбереш и без думи колко е голяма благодарността ми към тебе.
Сюлейман вдигнал тъста си, целунал го по челото и му отговорил:
— Царю честити и скъпи мой тъсте! Нима ти си могъл да помислиш, че ще те забравя? Знаейки, че от обич към мене ти изпадна в тая беда — да бъде нападната държавата ти от Садразалла, — аз ти се притекох на помощ. Наказах горделивия Касъм, който искаше да превземе царството ти и да грабне моята съпруга, та да я отведе в двореца си. Бъди сигурен, че занапред никой цар не ще дръзне да те нападне. Ако ли някой се опита, аз ще пусна от небето не камъни, а пламъци и ще унищожа войската му до човек.
След два дена от погребението на Касъм цар Бахаман уредил голямо тържество в града от благодарност към пророка.
На Сюлейман се приискало да покаже и той по някакъв начин благодарността си към народа. Той накупил памук и бяла смола, натъпкал с тях пищовите си, па се качил в ковчега и през нощта, когато гражданите се веселели по улиците, почнал да гърми отвисоко с пищовите. Памукът, потопен в смола, горял със силен пламък и изгарял, преди да падне на земята. За хората, разбира се, това било чудо невидено.
Чак на съмване Сюлейман се прибрал с ковчега в гората. Рано сутринта той отишъл в града да разбере как са посрещнали хората неговите увеселителни огньове. Едни разказвали, че Мохамед бил свалял звезди. Други говорели, че бил запалвал облаците. А трети думали, че го били видели, заобиколен от пламък — с дълга бяла брада и златни дрехи.
Всички тия разкази развеселили доста Сюлейман. Обаче когато се върнал в гората, станало нещо недотам весело. Той забелязал, когато наближил мястото, дето бил оставил ковчега, че машината — скъпоценната машина, с която вършел чудесата си — гори!…
Момъкът разбрал, че додето е бил в града — някоя останка от памука и смолата, подпалена от искра, е тлеела, а после огънят се е разпалил от вятъра и машината е пламнала цяла.
Когато се приближил, видял, че по-голямата част от ковчега е изгоряла. Останали само железните и части, полуразтопени.
Едва ли би могъл баща, когато се върне вкъщи и завари едничкия си син да се тръшка смъртно болен, да скърби тъй, както скърбял Сюлейман, като видял, че от машината му не остава нищо. Той се разплакал като жена. Почнал да си скубе косата и да си къса дрехите.
Да направи втора такава машина той не могъл, защото не знаел как се слагат и свързват една с друга пружините и как се разполагат витлата. От такива работи изобщо Сюлейман не разбирал.
Няколко дена и нощи той скърбил. Нито хляб хапнал, нито вода пийнал, нито сън го хванал. Но най-сетне разбрал, че като не може да поправи станалото, ще трябва да вземе някакво разумно решение.
Само едно му оставало: да напусне тоя град и да се пресели другаде. Средства имал: повечето от накитите на Ширин стоели. Сюлейман продал някои от тях и потеглил с един керван към Кайро, в Египет. Като пристигнал там, заловил стария си занаят — килимарството. Няколко години след това той се преселил в Дамаск, дето заработил същия занаят.
От време на време Сюлейман си спомнял — все по-смътно и по-смътно — за щастливото време, когато бил съпруг на най-хубавата царска дъщеря и зет на най-добрия цар. И често пъти си казвал:
— Ето как ме наказа Мохамед за моята смелост и за това, че мамих хората, като се представях за такъв, какъвто не съм.
Що се отнася до Ширин и баща й, те също се запитвали често защо ги е оставил тъй неочаквано Мохамед. Бахаман въздишал тежко, а дъщеря му го утешавала:
— Не скърби, татко! Навярно Аллах е казал на пророка, че е време да се прибере на небето и да не слиза вече при хората. Той направи за нас, което можа: трябва да му бъдем благодарни и за това.
Тъй мислели и всички поданици на добрия цар Бахаман. Но като казвам „всички“, аз нямам предвид оня неверник, който си счупил крака. Не, той често обичал да казва на везирите, колчем заговорят за големите услуги, които принесъл пророкът на царството:
— Каквото щете говорете, приятели, но на мене все още ми се струва, че в тая работа има тайна
