Соколът, орелът и гарванът се вдигнали над гори, полета, реки и морета — да видят къде е княз Иван. Него не видели никъде, но познали кръвта му и видели бъчвата в морето. Соколът размахал крила, та събрал всички ветрове и развълнувал с тях морето, а то изхвърлило бъчвата на брега, върху едни скали. Орелът я стиснал с ноктите си, вдигнал я нависоко и я пуснал, та се разбила на късове. Видели тримата зетьове насеченото тяло на своя шурей и почнали да го оплакват. Но гарванът рекъл:
— Стига сме плакали, приятели. Аз ще го съживя.
И полетял оня ми ти гарван право към страшната Вълшебна гора, дето живеела Каменната вещица, която била нощем камък, а денем — жива жена. Там имало омагьосан извор, от който извирала жива вода. Наквасиш ли с нея мъртвец, съживявал се тутакси.
Гарванът стигнал посред нощ в гората. Бабата била камък — нищо не можела да му направи. Той наточил от живата вода, отнесъл я на баджанаците си, полели с нея късовете и княз Иван се съживил.
Събудил се той като от дълбок и тежък сън, погледнал наоколо и рекъл:
— Много спах и страшни сънища сънувах. Къде е злият Кошчей? Къде е княгиня Мария?
А зетьовете му рекли:
— Забрави ги и двамата. Да не бяхме ние, никога не щеше да се пробудиш. Не ти трябва вече да отиваш в двореца на Кошчей.
— Не, братя — казал княз Иван, — вие ме не познавате. Пак ще отида. За мене няма живот, додето не отнема княгинята от онова страшно чудовище.
И като поблагодарил на своите зетьове за избавата си, запътил се към Кошчеевото царство. Тоя път трябвало дълго да върви, тъй като нямал кон. Стигнал най-сетне в двореца. Чудовището не било там. Княгиня Мария посрещнала с радостни сълзи мъжа си, наго-стила го и го разпитала кой му е върнал живота. Княз Иван й разказал всичко, па я запитал:
— Не разбра ли от Кошчей отде е взел тоя бърз кон? Такъв кон ни трябва, за да избягаме.
— Питах го — отвърнала княгинята. — Като се върнахме, намислих сама да избягам. Той ми каза, че е бил говедар три години при Каменната вещица и тя му дала тоя кон. Каменната вещица живеела през девет земи в десета. Минавала се огнена река, за да се влезе в царството й. Бабата имала много бърза кобила — толкова бърза, че за един ден обикаляла земята с нея. Кошчеевият кон бил рожба на тая кобила. Три години, както ти рекох, Кошчей пасъл добитъка на вещицата и тя му подарила кончето.
— Ами как е минал през огнената река?
— Първия път я прелетял, а втория път, на излизане от царството на Каменната вещица, я минал с коня си. Бабата му дала една шарена кърпа: ето я. Щом махнеш с нея, от земята излиза висок мост и ти минаваш по него: огнената река не може да ти стори нищо. Махнеш ли два пъти, мостът става тънък като сламка.
— Дай ми кърпата, па да вървя. Дано успея да намеря и аз кон като Кошчеевия.
Сбогувал се княз Иван с жена си и тръгнал отново на път. Вървял, вървял, прегладнял от вървеж. Видял на една поляна голяма птица с цяло ято пиленца.
„Ще изям едно птиче — казал си князът, — да ми попремине гладът.“
А птицата му рекла:
— Юначе, пожали ми птичетата! На дълъг път си тръгнал и към опасни места отиваш. Ще дойде време да ти помогна.
— Добре — казал княз Иван. — Останете си живи и здрави. И заминал по-нататък. Стигнал до една гора. Там намерил в една хралупа пчели.
„Сега вече ще се нахраня с мед — си казал той. — Не мога да вървя по-нататък.“
Ала царицата на пчелите избръмчала:
— Юначе, добър юначе, не посягай на меда, че не ще мога да си изхраня малките пчелици. Към страшни и опасни места си тръгнал. Не знаеш при кого отиваш. Аз ще ти помогна: пожали ми пчелиците.
Съжалил се княз Иван. Оставил меда. Тръгнал по-натам. Най-сетне стигнал до огнената река. Махнал с кърпата, явил се мостът, князът минал по него. Стигнал до хижата на Каменната вещица. Наоколо имало стобор. На всеки кол стърчала по една мъжка глава, само на последния нямало.
Влязъл князът и викнал:
— Тука ли си, бабо? Ела да ти кажа нещо!
Каменната вещица излязла. Тя била едра, цялата черна, мустаката, само с три косъма на главата. Зъбите й били като на глиган. Ноктите й — като на орел.
— Що искаш, юначе?
— Искам конче като за мене. Да няма друго като него на света.
— Бива, синко. Но три дена ще ми пасеш говедата. Ако ги пасеш и не изгубиш ни едно, ще ти дам конче. Ако ли се изгуби някое, ще те изям и главата ти ще забия на последния кол — оня до вратата. Съгласен ли си?
— Съгласен съм, бабо.
— Влез тогава, та си почини, нахрани се и преспи, а утре заран ще изведеш говедата.
Княз Иван бил толкова уморен, че щом хапнал няколко залъка, легнал и заспал. Събудил се към зори. Станал. Гледа — бабата седи на един висок стол сред хижата. Седи, гледа, но не мърда.
— Хайде, бабо, да изведем говедата! Скоро ще се съмне.
Вещицата не отговорила. Викнал князът втори път — пак не отговаря. Бутнал той бабата — тя студена като камък. Чак когато се съмнало, вещицата се съживила. Станала и го отвела в обора. Там имало четиридесет кобили.
— Това ми са говедата — рекла. — И мляко ми дават, и вълна, и ги яздя. Те ми са и кравите, и кобилите, и овцете. Иди ги паси!
Князът изкарал кобилите из обора, но щом излезли на полето, те припнали — коя накъдето види. Додето говедарят се обърне, ни една нямало: изгубили се.
Викнал Иван да плаче. Чула го птицата, на която пожалил птичетата. Долетяла и му казала:
— Не плачи, юначе! Не се грижи за кобилите! Когато слънцето приближи до залез, върни се в хижата: кобилите ще бъдат прибрани в обора.
Князът се успокоил. Легнал, та се наспал. А към залез слънце си отишъл. Влиза в обора и чува как Каменната вещица гълчи кобилите си:
— Защо се върнахте толкова рано? Нали ви казах да се не връщате преди него? Както бяхте се разбягали, той не би ви прибрал никога.
А кобилите рекли:
— Господарке, не се прибрахме от добро. Говедарят си спеше и дори наум не му идваше да ни прибира. Но някакви проклети птици ни нападнаха от всички страни, започнаха да ни кълват: очите ни щяха да извадят, ако не бяхме се прибрали в обора.
— Добре — казала бабата, — сега ви прощавам. Ала утре си отваряйте очите! Избягайте в омагьосаната гора и се не прибирайте.
На другия ден кцдзът изкарал отново кобилите. Тоя път те се разпръснали към гората. Къде ще върви да ги прибира? Оная ми ти гора край няма — и толкова гъста, че нищо се не вижда в нея.
Викнал да плаче княз Иван. Чула го царицата на пчелите и го утешила.
— Не се безпокой — рекла. — Когато се мръкне, върви си в хижата. Кобилите ще бъдат прибрани. Но ти почакай отвън бабата да се вкамени, а после влез в обора и изкарай оттам малкото конче-годиначе. Яхни го и — дим да те няма.
Князът се наспал и тоя ден, а вечерта се върнал по мръкнало. Чул той как бабата се карала на кобилите, че са се върнали, а те й отговарят, че са ги подгонили хиляди пчели да ги жилят.
— Да не бяхме си дошли — рекли, — кръвта ни щяха да изпият. Влязла си бабата и се вкаменила. А князът извел кончето и го яхнал. Стигнал до огнената река и минал по моста, а после махнал два пъти с кърпата. Мостът изтънял, та станал по средата като сламка.
Препуснал юнакът право към царството на Кошчей. Каменната вещица се пробудила на сутринта, но не видяла княза. Отишла в обора и кобилите й казали, че е откраднал кончето-годиначе. Яхнала тя своята силна кобила — да го гони. Препуснала по моста, над огнената река. Дори и не забелязала, че мостът едвам се крепи. А мостът се счупил и тя се удавила в огнените вълни.
Стигнал княз Иван в Кошчеевото царство. Извел жена си, яхнали кончето и полетели. Кошчей усетил, че
