Николай Райнов
Чудовището Кошчей
Руска приказка
Имало едно време царски син по име Иван. Той имал три сестри. Баща им убили на война, а майката умряла от тежка болест. На смъртния си час тя повикала Иван и му рекла:
— Синко, щом дойде някой да поиска коя и да е от сестрите ти, дай му я. Не бива да останат неомъжени. Излезе ли им късметът, нека се омъжат.
Но земята, дето князувал Иван, била бедна. Не бил богат и той, въпреки че бил княз. Малка зестра можел да даде на сестрите си. Затова и не идвали момци да ги искат, макар че момите били хубави.
Един ден княз Иван извел трите си сестри в гората — да се поразходят. По едно време тъкмо над тях се явил голям тъмен облак. Цялото небе притъмняло. Страшен вятър задухал.
— Буря ще има, сестрици — рекъл княз Иван. — Хайде да си вървим в къщи, додето е рано!
Отишли си в двореца, но черният облак се понесъл над тях. Когато стигнали в двореца, извила се буря. Облакът се пръснал, паднал гръм и разбил покрива. Изведнъж влетял оттам един пъстър сокол и като кацнал на пода, превърнал се на хубавец-момък, облечен като княз.
— Князе Иване — рекъл той, — дошъл съм да ти стана роднина. Ще ли ми дадеш най-голямата княгиня?
— Мене ако питаш, давам ти я. Стига да те хареса и да се съгласи да ти стане жена.
Момата се съгласила. Князът се оженил за нея, превърнал се отново на сокол, грабнал я и я отнесъл в царството си.
Минало време. Един ден княз Иван извел двете си сестри на полето — да се разходят, И тоя път излязъл вятър, явил се голям сив облак и се задала буря. Князът и сестрите му се прибрали в двореца. Но облакът се повлякъл подир тях. Пак ударил гръм, та пробил покрива. Влетял голям белоглав орел, който се превърнал на момък — и юнак, и хубавец.
Той поискал втората сестра. Иван му я дал. Оженили се. Орелът отнесъл княгинята в своето царство.
Пак минало време. Изтекли месеци, та дори и години. Веднъж княз Иван извел сестра си да се поразходят край морето. И тоя път задухал силен вятър и се явил черен облак — много голям: цялото небе покрил. Князът и княгинята побързали да се върнат в двореца. Ала и тогава се случило същото. Черният облак се понесъл над двореца, гръмотевица разбила отново покрива и оттам влетял един гарван. Като кацнал на пода, превърнал се на хубавец-юнак.
— Княз Иване — рекъл, — ще ли ми дадеш сестра си за жена?
— Да ти я дам, стига тя да те хареса.
Момата се съгласила. Оженили се. Гарванът я отнесъл в царството си.
Княз Иван заживял самичък. По едно време му станало мъчно за сестрите. Решил да отиде да ги навести.
— Много време мина — рекъл си той, — откак се отделиха от мене. Ще вървя да ги видя как живеят с мъжете си. Дано са по-щастливи от мене.
Тръгнал княз Иван да дири сестрите си. Вървял, що вървял, излязъл на едно равно-равно и широко поле. Гледа — на полето бели палатки: толкова много, че покрили цялото поле. Палатка до палатка, като гъби. А в тях войска — брой няма. И наоколо се разхождат стражи — пазят, никому не дават да се приближи.
— Чии са тия войници? — запитал князът, като спрял коня си. Един от стражите отговорил:
— На хубавицата княгиня.
— Как се казва тая хубавица?
— Княгиня Мария.
— Иди й кажи, че княз Иван иска да я види и да поприказва с нея.
Съобщили на княгиня Мария. Тя излязла от своята палатка и посрещнала княза, поканила го да й гостува, нагостила го, разпитала го отде иде и къде отива. Той й разказал всичко. Княгиня Мария била много хубава. Князът я харесал и обикнал. И тя го обикнала. Оженили се. Отишли в двореца на княгинята и заживели спокойно и честито.
Един ден княгинята рекла на мъжа си:
— Аз имам обичай да обикалям из царството, за да видя как живеят поданиците ми и да чуя оплакванията на недоволните. Ти ще останеш през това време в двореца. Ще те моля за едно: има в подземието една желязна врата, заключена с три тежки катинара; недей я отваря, че инак ще има много да съжаляваш. Обещаваш ли?
— Обещавам.
Обещал княз Иван, ала не удържал обещанието си. Щом жена му заминала, той отишъл в подземието. Видял тежката врата, цяла от желязо, с три големи катинара. Постоял, та я погледал. Какво ще да има в заключената стая? Чукнал веднъж-дваж. Отвътре се чул слаб, жален глас:
— Човече, отвори ми! Умирам. Отвори ми: вечно ще ти бъда благодарен!
Князът си помислил:
„Някой нещастен затворник, кой знае откога хвърлен в тая тъмница, ще да лежи там. Навярно жена ми го е забравила вече.“
И той решил да помогне на нещастника. Отключил катинарите, отворил вратата. Най-напред не видял нищо: толкова било тъмно. След това съзрял, че виси, окован във вериги и закачен на големи куки, някакъв човек. Не бил човек, а чудовище: изпит старец, съвсем слаб, бледен и сбръчкан, с голяма глава, страшни очи и нос, извит като кука. На ръцете и на нозете му имало дълги нокти, също завити, на гърба му — крила, като крила на прилеп. Веригите го стягат силно, едва-едва си поемал дъха. Но очите му светели, та дори хвърляли искри.
— Кой си ти, човече? — запитал князът. — Откога лежиш тук? Кой те е затворил? Старецът отвърнал:
— Аз съм оня, когото наричат Кощчей. Някога бях много силен, а сега ме виждаш на що съм се обърнал от мъки. Кошчей заповядваше преди време на всички духове, а сега виси, обесен на куки и окован с вериги. Цели дванадесет години вися тук без вода и хляб. Княгиня Мария ме окова. Бях дошъл да я искам за жена, а тя вместо да ме посрещне, както се посрещат сватове, заповяда да ме хвърлят в тая тъмна килия — да гния и да се топя. Съжали ме, юначе, който и да си ти! Дай ми да сръбна малко вода, за да дойда на себе си!
Княз Иван донесъл една кофа вода. Старецът я изпил и поискал още. Донесъл му князът още една кофа, па после и трета. Като изпил всичката вода, Кошчей се съвзел. Върнала му се прежната сила. Напънал се той и счупил веригите, изкъртил куките, пробил стената и полетял навън.
Чул се гласът му:
— Княз Иване, благодаря ти, че ме отърва. Сега е ред на княгиня Мария да разбере кой е Кошчей и що може да стори. Аз ще я грабна, та няма вече да я видиш. Да не си се опитал да идеш да я търсиш, че ще си изтеглиш!
Като изрекъл тия думи, той се завъртял, литнал и се понесъл като буря над поля и гори. Скоро Кошчей намерил хубавицата, хвърлил се на придворните, които били с нея, едни прогонил, а други разкъсал: грабнал Мария и я отнесъл в своето далечно царство, отвъд много земи и морета.
Княз Иван видял, че сбъркал, като не послушал жена си. Чакал я да се върне, не се върнала. Дошли ония царедворци, които се били отървали от ноктите и зъбите на страшния Кошчей, и му разказали що станало.
Князът се разплакал от отчаяние. Да остави ли това така? Каквото ще да става, той ще отиде да намери жена си и да я отнеме от чудовището.
Стегнал се за път, яхнал най-силния си кон и тръгнал. Препускал цели три дена и три нощи. Най-сетне стигнал до една гора; сред гората имало широка поляна. На поляната — висок дворец; пред него — клонат дъб, а на дъба — сокол.
Като видял княза, соколът литнал, кацнал на земята и се превърнал на юнак. Той бил Ивановият зет.
— Добре дошъл — рекъл. — Отдавна те чакаме с моята булка да ни дойдеш на гости. Заповядай!
Въвел го в двореца, дето го посрещнала сестра му. Нагостили го, разпитали го как прекарва, разказали му как прекарват те.
