Но отшелникът рекъл на рицарите:
— Не му вярвайте! Дяволът никога не казва, че е дявол. Не видяхте ли, че ни мамеше с реката и бурята? Да вървим!
Ала щом тръгнали, царят на елфите надул отново своя рог — и всички заскачали и почнали да се въртят като бесни. Все по-силно свирел Оберон — и те все по-бързо и по-бързо се въртели.
През това време Юон от Бордо си мислел: „Това човече ми се вижда добро. Защо пък да не му се поклоним? Най-сетне ние сме на гости в царството му!“
Оберон разбрал това: той виждал мислите на всички хора. В миг спрял да свири, танцът секнал. Джуджето рекло:
— Юон от Бордо, ти влезе в Париж и уби сина на Карл Велики, без да го познаваш. Той бе завидял на твоето юначество и беше натъкмил хора да те убият от засада. Знам какво ти поръча кралят да извършиш във Вавилон. Ти не можеш изпълни заповедите му без моя помощ. Чуй какво ще ти кажа и остави тоя луд старец с неговите брътвежи за дяволи. Вие три дена не сте яли. Поздравете ме като цар — и аз ще ви нагостя. Сетне ще ти помогна да надвиеш вавилонския цар.
След малко колебание рицарите се съгласили. Те се поклонили на Оберон, а той ги поканил в своя дворец, който се явил отведнъж пред тях. Дворецът бил хубав и разкошен. Трапезата била наредена богато.
Като се нахранили, Юон поискал позволение да си тръгне с рицарите.
— Добре — казал царят на елфите. — Вземи най-напред тая златна чаша. Когато пожелаеш, тя сама ще се напълни с най-хубавото вино. Вземи и моя рог от слонова кост. Когато се намериш в опасност, из-свири с него — и аз ще ти се притека на помощ.
Юнакът взел подаръците, поблагодарил на Оберон и се сбогувал с него. Сетне тръгнал със своите рицари, трогнат от голямата доброта на джуджето, което постникът му бил представил като много зло. Той се питал на що се дължи тая крайна любезност на Оберон, ала не можел да разбере.
А ето каква била работата. Оберон се бил спречкал от десетина дни с жена си Титания. Титания била елфа, сиреч самодива, дух на въздуха, който живеел в оная гора. Тя била крилата и лека като водно конче. Дотогава си живеели добре, но току изведнъж се скарали за нищо и никакво. Джуджето си имало някаква работа. Жена му дошла и почнала да обикаля около него и да пее. Оберон я помолил да млъкне, докле си свърши работата. „След това — рекъл — и двама ще пеем, па може и да потанцуваме; но сега ме остави, че бързам.“ Титания се разсърдила: укорила го, че не я обича. Той й казал, че не само съпрузите и съпругите, а често и годениците си не казват един другиму дума, когато са заети с важна грижа, но това не означава, че не се обичат. „Добре — рекла ядосано Титания, — намери ми годеник и годеница, които могат да мълчат поне малко, додето са заедно, и аз ще ти простя; но дотогава дума няма да ти кажа.“
Дълго Оберон търсил такава мълчалива двойка, ала не успял да намери. Той пребродил цялата земя: бърз като вихър и невидим за хората, той отишъл в снежните полета на Скандинавия, после в горещите градове на Египет и Индия; ходил и в Китай, и по островите на океана, и в царството на Византия, България и Италия. Минал и през земята на франките, и през много още страни — славянски, германски, келтски. Но годениците, които срещал, постоянно си приказвали: ни за миг не млъквали.
Царят на елфите се отчаял.
„Титания май има право — си казал той. — Изглежда, че всички годеници са бъбриви.“
Но ето че видял Юон от Бордо как навлиза с хората си. Той знаел, че този юнак е смел, горд, упорит и мълчалив. Повече действувал, отколкото говорел.
„Да мога — рекъл си Оберон — да помогна на тоя рицар да грабне Есклармонда, дъщерята на вавилонския цар, ще се получи двойката, която търся. Защото Есклармонда е много срамежлива, та от свян не може да приказва, а този и без това си е мълчалив.“
Затова той се заел да помага на Юон.
Преди да се разделят, Оберон му казал:
— На път за Вавилон ще минеш под крепостта Демостър. В тоя замък живее исполин, много силен и жесток, чнаречен Горделивеца. Аз там съм се родил. Баща ми е издигнал замъка. Но Горделивеца нападна крепостта, уби баща ми и завладя замъка. Най-много ми е жал, че той си присвои между другите съкровища на баща ми и една ризница, надарена с чудотворна сила: който я облече, никакъв удар не може да го убие, защото ничие оръжие не може да пробие ризницата.
Пред входа на крепостта стоят двама стражари, облечени с медна броня. Всеки от тях държи по един железен боздуган. Те махат бързо един след друг боздуганите във въздуха и удрят с тях земята. Не само човек, а и птица не смее да влезе в крепостта: боздуганите ще я повалят веднага мъртва. Денем и нощем през цялата година тия двама души въртят ужасните боздугани. Не ти трябва да влизаш в крепостта: заобиколи я, па мини отдолу, по пътя.
Юон стигнал до пътеката, която водела към замъка Демостър. Той бил решил да не слуша Оберон, а да влезе в замъка и да отмъсти на Горделивеца, който бил отнел крепостта и съкровищата на неговия закрилник и приятел. Юон оставил десетимата рицари да го чакат на пътя, а сам поел по пътеката. Когато се изкачил на върха, видял двамата стражи, които махали като луди боздуганите и бъхтели с тях земята.
„И двамата са силни — рекъл си рицарят, — но са глупави. Лесно ще ги залъжа.“
Той взел един меден шлем, който лежал на пътеката, останал кой знае от кой убит рицар, закачил го на един висок стълб, забит наблизо, и почнал да го удря силно с меча си. Двамата стражи чули звънтежа и се толкова учудили, че се затекли да видят кой вдига тоя шум. В това време Юон препуснал коня си и влязъл в двора на замъка. Той вързал коня в обора и по голямата стълба се озовал в първия чертог на замъка. Много стаи обходил юнакът, докле стигне в спалнята на исполина. Горделивеца дремел на едно легло от слонова кост и злато. Той бил по-висок от пет метра. Главата му била едра, брадата и мустаците — гъсти, очите — кръвясали, зъбите — като тесли. Пестниците му били толкова големи и силни, че можел с един удар бик да повали.
Но Юон от Бордо не се уплашил. Той изгледал великана от главата до петите и се спрял сред стаята.
— Кой си ти? — попитал го гръмогласно исполинът.
— Юон от Бордо. Император Карл Велики ме прати да кажа нещо на Годис, вавилонския цар. А ти кой си?
— Аз съм Горделивеца, най-силният исполин на света. Аз плених преди време тоя Годис, при когото отиваш. За да си откупи свободата, той ми подари големия златен пръстен, дето е на кутрето ми, и обеща да ми плаща данък. Аз надвих и Оберон въпреки неговите вълшебства и му взех замъка. Взех му и тая ризница, която може да облече само оня, който не е извършил грях. Ако беше по-голяма, и аз бих я облякъл, но ми е много малка, не ми се хваща.
И като се засмял, исполинът подал ризницата на рицаря, па му казал:
— Облечи я, ако можеш! Давам ти я, защото съм уверен, че не можеш я облече. Който е грешен, тя го стисва и той не може след това да мръдне.
Юон взел ризницата и я облякъл. След това изтеглил меча си и повикал Горделивеца на двубой.
Боят започнал. Юон бил по-слаб от исполина, ала го пазела ризницата: каквито удари и да му нанасял Горделивеца, той не усещал нищо.
Исполинът се уморил.
— Стой! — рекъл. — Дай ми ризницата, а пък аз ще ти дам пръстена. Без него не можеш във Вавилон. Там има четири стени, една след друга; към всяка крепост се минава по подвижен мост, който се пази от силна войска. Пред първия мост ще ти отсекат дясната ръка, пред втория — лявата, пред третия — десния крак, а пред четвъртия — левия. А пък ако те видят, че носиш моя пръстен, ще помислят, че си ми пратеник, та ще те пуснат в двореца: Годис няма да смее нищо да ти стори.
— Ти искаш да ме изхитриш — рекъл рицарят, — но аз не ще се излъжа. Досега се бих за ризницата. Отсега ще се бия за пръстена. Приготви се!
И той се хвърлил върху него с изваден меч. Отново се завързал ожесточен бой, който траял дълго. Най- сетне Юон замахнал силно с меча си и отсякъл главата на исполина. Той му взел пръстена и си го сложил като гривна — толкова бил голям. Сетне слязъл при своите рицари.
След много подвизи и приключения конниците стигнали до Червеното море.
— Вие ще останете тук да ме чакате — казал Юон на другарите си, — а аз ще ида във Вавилон.
