Но как ще мине морето, като няма кораб?
Оберон следял своя любимец и му пратил едно водно чудовище — змей с два чифта големи крила и с глава на лебед. Юнакът го яхнал и след половин час се озовал на азиатския бряг.
Когато стигнал до първата вавилонска стена, стражарите го спрели на моста, но той им показал пръстена на Горделивеца и те го пуснали. Тъй минал и през четирите крепостни стени и навлязъл в разкошните градини с едри благовонни цветя, чийто мирис зашеметявал човека. Но Юон не се спрял. Той стигнал до голям водоскок всред една гора от лаври и маслини. Наоколо нямало никого. Юнакът се изкъпал и се напил със студена вода, а после тръгнал пак. Най-сетне стигнал до големия дворец на Годис и влязъл вътре.
Царят бил свикал на угощение своите придворни и съюзниците си. Чувала се глъчка, звън на сребърни чаши и на златни блюда. Свирели на флейти, арфи и на китари. Моми пеели и танцували.
Сърцето на Юона биело все по-силно и По-силно, колкото повече се приближавал до пиршеския чертог. Но Юон не мислел да се връща: той не се боял. Ето го че влязъл в големия чертог, дето бил седнал Годис начело на своите сътрапезници. Стените били украсени със злато и скъпоценни камъни, а потонът — със сребро, седеф и червен корал. Поканените носели разкошни дрехи от сърма и свила. Най-разкошни били дрехите на царя: той цял блестял в тях.
Рицарят си спомнил, че трябва да отсече главата на оногова, който е отдясно на царя. Там седял един едър сарацин. Юон не се поколебал. Приближил смело, замахнал с меча и отсякъл главата на сарацина, която се търкулнала на масата и разляла десет чаши с вино.
Годис скочил ужасно ядосан.
— Дръжте го! — викнал той. — Обесете го!
Но рицарят хвърлил пред него пръстена. Тогава царят омекнал. Той спрял онези, които се били спуснали да вържат Юон, и казал на юнака:
— Тоя пръстен те спасява. И петстотин мои съюзници да беше убил, пак не бих ти отмъстил. Кажи, какво искаш?
— Моят повелител Карл Велики — рекъл Юон — се чуди, че от всички царе на. Изток само ти не признаваш неговата власт. Той иска да му пратиш хиляда ястреба, хиляда ловджийски кучета и хиляда хрътки. Иска още белите ти мустаци и четири твои зъба. Най-после иска и дъщеря ти Есклармонда, която ще омъжи за мене.
— Твоят цар е луд — се развикал Годис. — Той ми прати вече петнадесет посланици, но никой от тях не се върна при него. И ти ще отидеш при тях. Наистина засега те закриля тоя пръстен. Я ми кажи, как си го добил?
— Аз убих твоя господар исполина Горделивеца и му взех пръстена. Като чули това, всички уловили мечовете си и се приготвили да се нахвърлят върху дръзкия рицар.
Юон почувствувал, че смъртта му наближава. Той решил да повика на помощ Оберон, макар че не вярвал оня да му помогне, след като не послушал съветите му. Надул рога и почнал да свири с все сила.
Оберон го чул отдън гората, но пожелал да го накаже за това, че е отишъл в замъка Демостър, и не му се притекъл на помощ.
Юон свирел, всички наоколо почнали да пеят и танцуват. Но рицарят не е цар на въздушните духове — той скоро се уморил, дъхът му отслабнал, рогът млъкнал. Тогава сарацините, арабите и монголци-те се опомнили и извадили мечовете си. Юон се пазел. Той отблъсвал ударите, защищаван от ризницата, и ранил мнозина. Ала накрай го надвили, понеже бил един срещу триста. Хванали го и го отвели пред Годис.
Царят заповядал да му снемат ризницата, да му вземат рога и чашата и да го хвърлят в тъмница: там да умре от глад.
И той наистина би умрял от глад. Но хубавицата Есклармонда, която се научила, че безстрашният рицар е дошъл да я вземе, влизала тайно в тъмницата и му носела храна и вода.
В това време братът на Горделивеца, исполинът Аграпарт, също силен и едър като него, се научил за братовата си смърт. Очите му светнали от гняв. Той грабнал своя меч, който шестима души не биха могли да повдигнат, и си облякъл ризницата, в която биха се събрали четирима.
Аграпарт влязъл в двореца на Годис. Никой от стражите не посмял да го спре. Тежките му стъпки разклатили масите и чашите: с виното се съборили и разлели. Исполинът влязъл в чертога, хванал царя за шията Дигнал го и го изправил пред себе си, па го разклатил и му рекъл:
— Чух, че убиецът на брата ми бил тук. Ти знаеш за това убийство, а не си заповядал още да го обесят. Навярно ти си го пратил. Цар Годис почнал да се оправдава. Той казал, че не е обесил убиеца, но го е уморил от глад, което е все едно.
— Не е все едно — казал ядосано исполинът. — Аз те викам на двубой — тебе или оня твой боец, който би пожелал да се бие вместо тебе.
Царят събрал най-юначните си мъже и им казал, че ще даде Есклар-монда и половината си царство на оногова, който излезе да се бие с Аграпарт вместо него. Но никой не се обадил: всички се изплашили.
Тогава дошла самата Есклармонда и рекла на баща си:
— Рицарят, когото затвори, е още жив. Може той да се съгласи.
— Добре — казал царят. — Повикайте го!
Извикали Юон от затвора. Годис му казал, че ще му даде дъщеря си и половината царство, ако излезе срещу великана.
— Излизам — отвърнал Юон. — Само че искам да ми върнеш рога от слонова кост, златната чаша и ризницата. Инак не ща: друг да се бие.
Той знаел, че друг никой не ще посмее да се бие.
— Връщам ти ги веднага — казал Годис и му ги дал. Освен това той подарил на рицаря най-силния си кон и най-хубавия си меч.
Юон не знаел дали Оберон не му се сърди още: без негова помощ той не би надвил исполина. Ала щом си облякъл ризницата, разбрал, че джуджето му е простило: инак ризницата не би му се хванала. Той възседнал коня и се впуснал срещу Аграпарт.
Двамата бойци се срещнали на коне. Още при първия удар на копията и щитовете и двамата паднали от конете — тогава силно се сблъскали. Но тутакси скочили и изтеглили мечовете.
Юон халосал исполина с такава сила, че му пробил бронята и го наранил. Очевидно царят на въздушните духове му помагал.
Исполинът Аграпарт бил по-умен от брат си.
„Ако ме прободе още веднъж — си казал той, — тоя рицар ще ме усмърти.“
И той хвърлил меча, вдигнал ръце, коленичил и казал:
— Признавам: победен съм.
Рицарят го отвел при царя; Аграпарт коленичил и заявил, че ще му бъде подчинен. След това си отишъл.
Тогава Годис дал голямо угощение в чест на рицаря, който го е отмъстил в двубоя. Яли, пили и се веселили. Най-сетне Юон извадил златната чаша, направил над нея знак с ръката си и тя се напълнила с вино. Рицарят я подал на царя.
Но щом Годис я приближил до устните си, чашата тутакси се оказала празна.
— Що е това? — викнал той. — Ти се подиграваш с мене.
— То е затуй — казал рицарят, — че си много грешен. Признай си греховете и се разкай — и чашата ще се напълни.
Всички наоколо били оскърбени. Те наскачали и изтеглили мечовете си. Юон видял, че отново ще почне бой.
— Дано Оберон ме чуе тоя път! — си казал той и надул рога.
Царят на елфите го чул.
„Моят приятел Юон от Бордо тръби — рекъл си той. — Хайде да му помогна. Той е малко непослушен, ала има чисто сърце и не знае що е страх. Ще му се притека на помощ.“
И Оберон тутакси се явил, последван от сто хиляди въоръжени мъже. Те оковали Годис и неговите съюзници. Сам Оберон отвел царя при юнака и казал на Юон да му вземе главата.
Но на рицаря не трябвала цялата глава. Той я отсякъл, извадил й четири зъба, изскубал й мустаците и
