И той ми се усмихва бащински. Но в уморения му поглед има повече неувереност, отколкото надежда.
ТРЕТА ГЛАВА
Ако някой разчита, че ще научи от мене нещо за Париж, препоръчвам му да не си губи времето и да си купи „Синият пътеводител“. Там всичко е разказано може би малко скучно, но изчерпателно. Моят Париж няма нищо общо с оня пътеводител, дето фигурират Айфеловата кула, Обелискът, Мадлената и всички останали забележителности.
Една мебелирана как да е таванска стая, носеща импозантното название „студио“, допълнена с тясна кухня и още по-тясна баня, и рекламирана от собственика заради чудесния си изглед към цинковите покриви на града. Деветдесет и две тесни полуизтрити каменни стъпала, водещи от студиото до улицата. Самата улица с два реда саждиви, почти черни фасади и с един магазин за ортопедически механизми на ъгъла. После втора улица с хлебарница, колониал, месарница и магазин за вина. После още две улици без никакви магазини. После описаната вече Рю дьо Паради, кафенето „при българина“, помещенията, заемани от Центъра. Това е моят Париж.
Центърът се шири в огромен апартамент от шест полутъмни стаи, където в никой час на деня и годината не прониква слънчев лъч. На входната врата е поставена месингова плоча с надпис „ИМПЕКС“ — анонимно дружество, — но това е само за декорация и за да има на какъв адрес да се изпращат сметките за електричеството. Димов, Кралев и Младенов разполагат с отделни кабинети. В две стаи се помещава тъй наречената редакция, сиреч ние тримата с Тони и Милко. Последната стая е нещо средно между склад и архива. В кухнята се разпореждат Гарвана и Смока, варят при нужда кафе за шефовете и гостите им, смазват си пистолетите и обсъждат заедно събитията, доколкото могат да разберат нещо от заглавията на утринните вестници.
Смока е обикновен грубиян с червендалесто грапаво лице и речник, съставен предимно от псувни. Гарвана обаче направо ми е антипатичен. Тази антипатия е тъй органична, че е достатъчно да съгледам високата му, облечена в неизменния черен костюм фигура, за да изпитам нещо като повдигане. Той има продълговата като пъпеш глава с рядка тъмна косица на върха на темето, едър увиснал нос, който сякаш наднича в устата му, и големи жълти конски зъби, твърде често озъбени в усмивка, в която няма нищо весело. Намразих го още като го видях, и доколкото мога да съдя по държането му, се ползувам с пълна взаимност. Нещо като любов от пръв поглед, само че обратното.
Аз съм на служба вече от месец, време достатъчно, за да сложа известен ред в работите си. Наех на фантастична за мене цена споменатото студио. Купих си три костюма, готови, разбира се, защото съм на мнение, че външният вид зависи не от кройката на костюма, а от собствената ти кройка, нещо, което подсказва, че съм скроен не зле. Превърнах една от стаите на редакцията в своя канцелария, докато в другата се настаниха без възражения Тони и Милко, защото и двамата прекарват повечето си време в кафенето. Снабдих се най-сетне със собствен ягуар, купен оказион и на изплащане.
Ягуарът ми създаде известно оживление в Центъра. Димов не се въздържа да отбележи, че който дойде тук, най-първо бърза да се обзаведе с кола, та дори тая кола да е последната бракма. Тони възрази, че, напротив, моят ягуар съвсем не е бракма, а славна кола, само че в отдавна минало време. Гарвана се задоволи само да ритне калника, колкото да опита здравината му, от което каросерията едва не се разпадна. Даже Младенов ме смъмра бащински, в смисъл че по-добре да питам, преди да си пръскам парите на вятъра.
Аз обаче бях доволен от находката си, поради една малка подробност: под старинната обвивка на ягуара се криеше съвсем нов мощен мотор и това беше една малка тайна между мене и мосю Льоконт.
Като се изключат подигравките около сделката ми с колата, престижът ми в Центъра значително се затвърди още през първия месец и особено след излизането на списанието. Младенов бе напълно прав. Това списание се съставяше и оформяше тъй неграмотно, че не бе никак трудно да се подобри изведнаж с минимални усилия и познания. Книжката, публикувана под мое ръководство, бе така различна по съдържание и външен вид от досегашните броеве, че предизвика фурор в Центъра. Дори Кралев не намери за какво да се хване и само запита:
— Колко ще ни струва това удоволствие?
— Колкото и по-раншните книжки.
— Ясно. Разбира си човекът от занаята — призна великодушно Димов, като подхвърли одобрително ключовете с емблемата на скорпиона.
А Младенов само смигна хитро, в смисъл, казвах ли ви, че това е злато момче.
Като се изключи работата по списанието, аз не правя нищо, за да си създавам преждевременно популярност в Центъра. И може би тъкмо поради това доверието в мене постепенно укрепва. Не си пъхам носа в чуждите работи, не се докарвам никому, не търся ничие приятелство и ако забележа нещо интересно, не давам вид, че съм го забелязал.
В началото ме учудваше това, че в Центъра работят само пет души, единият от които всъщност не върши нищо, а другите двама се занимават с някакво списанийце, разпращано на шепа емигранти. После разбрах, че Центърът работи с много повече хора. Това бяха анонимни субекти, различни по възраст и материално състояние — доколкото можеше да се съди по състоянието на костюмите им. Те идваха, следвайки някакво неизвестно на мене разписание, и биваха приемани от Кралев или Димов, а някои и от Тони, който използуваше за своя кантора стаята склад. Посещенията бяха къси и това ме насочи на мисълта, че ако тия хора носеха в Центъра някакви сведения, то тези сведения без друго имаха писмена форма. Догадката ми се нуждаеше от проверка и аз я направих в удобния за случая ден и час. Оказа се, че съм прав.
Будилникът на масата звъни тъй пронизително, че едва се сдържам да не го замеря с възглавницата, но вместо това се надигам примирено от леглото, защото часовникът звъни по мое нареждане.
Часът е шест, а работата в Центъра почва от девет и аз бих могъл да се излежавам още най-малко два часа, ако не ми предстоеше да свърша предварително някои неща. Къпането, бръсненето и обличането ми отнемат точно двайсет минути. Влизам в килерчето до кухнята, където държа цигарите си, и изваждам една зелена кутия „житан“. Отварям я и поставям под цигарите няколко грижливо сгънати тънки листчета, изписани със ситен почерк. Моят почерк. Зелените „житан“ са значително по-меки от сините „голоаз“, затова пуша тях… Освен туй кутията им е достатъчно широка и има предимството, че не може да се отхлупи сама точно когато това е най-малко желателно, а се разтваря посредством издърпване като чекмедже.
Спускам се почти тичешком по деветдесетте и две стъпала, за да се разгрея, и излизам на улицата. Априлският ден е слънчев и ветровит, но за да разбереш, че е слънчев, трябва доста високо да вдигнеш главата си, защото улеят на улицата, както винаги, тъне в гъста сянка. Просто странно е, като си помислиш, че тая сянка се е залежала тук още от годините на Втората империя.
Улицата е пуста. Крачките ми самотно отекват по тротоара. Стигам до ъгъла и завивам край ортопедическия магазин. На витрината са изложени два изкуствени крака и една ръка, потънали в прах. Може би за нуждаещите се тия съоръжения да изглеждат като свидна мечта, но на мене ми причиняват тягост и имам чувството, че ставите им ужасно скърцат. Минавам още три улици, също пусти, и излизам при гарата Сен Лазар. Тук е вече доста оживено. Купувам си от будката „Фигаро“ и го мушвам в джоба си. После влизам в едно от големите кафенета срещу гарата и сядам на една масичка в дъното.
— Голям крем и два кроасана — поръчвам на келнера.
Оставям цигарите и кибрита си на масата и разгръщам вестника. Сражения във Виетнам и гранични инциденти на израело-сирийската граница. Нищо особено. Леко повишаване цената на свинското. Аз свинско не ям. Келнерът ми донася закуската. Залавям се с нея, като оставям вестника разтворен на масата.
— Свободно ли е?
Човекът, който задава въпроса, е възрастен мъж с банална чиновническа физиономия и поизносена кафява пътна чанта. Кимам утвърдително. Непознатият сяда, слага чантата до краката си, вади цигари,
