Спирам и изключвам.
— Вие при кого дойдохте тука? — пита Лида.
— При никого.
— Вие сте дошли при никого, а аз идвам при баща си — ето къде е разликата — забелязва тя с известно раздразнение в гласа.
— По-рано при баща си ли живеехте? — питам сякаш без връзка.
— Никога не съм живяла при баща си. Живеех при майка си.
„Тогава тепърва ще видиш една разлика — отговарям аз на ума си. — Може да се лъжа, но мисля, че ще има да го проклинаш скоро любимия си татко.“
— Защо питате къде съм живяла?
— Просто така. Вие ме интересувате — обяснявам аз и отново включвам на първа.
Тоя път успяваме да прекосим площада и завиваме но булеварда към Пигал.
— Щом толкова ви интересувам, заведете ме някъде да вечерям. Умирам от глад.
— Тъкмо това искам да направя, но обмислям — къде. А, сетих се. Ще идем в едно хубаво тихо ресторантче на Монмартър.
В началото бях решил да я инсталирам просто в едно от кафенетата на булеварда и да я нахраня с един банален шукрут или бифтек с картофи. Сега обаче променям намерението си. В края на краищата тя не е виновна за стиснатостта на баща си, значи, няма защо на нея да си отмъщавам.
Отминавам Пигал, влизам в Рошешоар и после завивам надясно по една стръмна уличка. След малко сме пред ресторанта.
Ресторантът е второто разочарование след ягуара. Едно нищо и никакво заведенийце с двор-градинка, сбутана между опушените калкани. Изобщо ни следа от лукса, който девойката е очаквала, произнасяйки на ума си фразата „Първа вечеря в Париж“. Бих могъл да й сервирам и такъв лукс, защото в момента в джоба ми са напластени достатъчно банкноти, но нямам никакво желание да се представям за принца от приказките. И после в това ресторантче въпреки скромния му вид хранят добре.
Вкусното ядене и трите чаши бяло бургундско поразсейват донякъде разочарованието на Лида. Изпиваме си кафето, съпроводено с по един малък шартрьоз, и аз уреждам сметката.
— Ще се прибираме ли? — пита девойката, очаквайки очевидно да кажа „не“.
Наричам я „девойка“ само защото, доколкото знам, не е омъжена. Иначе това название съвсем не й подхожда.
„Ще се прибираме, какво друго?“ — мисля да кажа аз, но снизхождението отново надделява у мене.
— Бихме могли да отидем още някъде — забелязвам. — Какво искате да ви покажа?
— Стриптийз! — отвръща тя предизвикателно.
— Готово. Аз пък си мислех, че стриптийзът интересува само мъжете.
— Защо пък само мъжете?
— Защото жени се събличат.
— Мене пък ме интересува. Смятайте ме за извратена.
— Не съм казал подобно нещо — промърморвам успокоително и я повеждам към дремещия навън ягуар.
Можех да й покажа „Лидо“ и тя вероятно щеше да бъде очарована с провинциалния си вкус от цветните прожектори и розовата перушина на танцувачките, но това не влиза в сметките ми. Казах вече, че не съм принцът от приказките. Завеждам я в една вмирисана на пот и подово масло дупка под Пигал, където в продължение на половин денонощие се представя „стриптийз перманан“ и жените една след друга се явяват изтощени върху тясната сцена, оперирайки като автомати с превърнатите на дрипи от обличане и събличане тоалети. Най-напред излиза някаква вече презряла хубавица с отпусната плът, чийто номер е да тресе гърдите си така, че вързаните за нея пискюли се въртят в кръг от ляво на дясно и после от дясно на ляво. Атракцията е вулгарна и жената също е вулгарна и отблъскваща, но Лида изтърпява номера, надявайки се, че хубавото е по-нататък. После излиза някаква туркиня или арабка, изобщо представителка на Близкия изток, която явно се прехранва чрез подвижността на тазовите си части и корема. Тя има бели тлъсти бедра, украсени с няколко сини петна от натъртване, и сводническата й физиономия предизвиква спонтанна погнуса. Следват още няколко хубавици с деформирани фигури и просташки физиономии, които тресат бюстове и разкрачват бедра, впрочем без особена надежда, че ще предизвикат някакъв друг ефект освен отвращение и скука.
— Това ли е? — запитва унило Лида, когато лампите светват.
— Това е. Харесва ли ви?
— Отвратително.
— Тогава можем да тръгваме. След антракта всичко почва отново.
Излизаме навън. Вмирисаният на изгорял бензин нощен въздух ми се струва като свеж пролетен полъх след задухата на мизерното салонче.
— Искате ли да се поразходим? — предлагам.
Тя свива безразлично рамене. Подир третото разочарование любопитството й е почнало да се изпарява. Тръгваме бавно и напосоки, според моята привичка. После излизаме на рю Бланш. В мътното зеленикаво и виолетово сияние на баровете караулят жени с оцветени или обезцветени коси, е тесни и къси рокли и с чанти под мишниците.
— Тия да не би да са…
— …проститутки — довършвам аз, като кимам.
— Колко всичко е отвратително! Копнееш да видиш нещо хубаво, а намираш свинщина.
— Затова недейте копня.
— А иначе как може да се живее?
— Много просто: в досада, но без разочарования. Искате ли да пием по едно кафе?
Тя отново свива безразлично рамене. Влизаме в близкия бар и сядаме в първото сепаре. Барът е почти празен, ако не се смятат две двойки в сепаретата и няколко жени от занаята, седнали на табуретките до тезгяха. Келнерът изпълнява поръчката ни без ентусиазъм. Тук не е прието човек да си води отвънка жена. Иначе тия до тезгяха какво ще правят.
— Надявам се, че всичко в Париж не е така мизерно, както това, което ми представихте тази вечер — казва почти грубо Лида, като запалва предложената й цигара.
— Не, разбира се. Ако имате предвид фасадата. Иначе навсякъде е все тая мизерия; и в Париж, и зад Париж.
— Не знам какво разбирате под мизерия.
— Точно това, което тая дума означава.
— За мен мизерия е онова неуютно ресторантче, евтините покривки, очуканите прибори, миризмата на това жалко салонче, грозотата и безсрамието на тия жени…
— Ясно — прекъсвам я. — За вас мизерията е само по фасадата. А истинската мизерия е зад фасадата. Всичко се купува и всичко се продава. Всеки гледа да катурне другия и да докопа каквото може, та дори това да коства живота на другия. Ако една жена, която се продава, не е грозна, а красива, и ако заведението, дето тя се продава, не мирише на пот, а на парфюм, това не променя картината.
Лида изпива кафето си на две глътки и с раздразнение ме поглежда:
— Вие много философствувате. Може това, което го казвате, да е умно, но аз не обичам философите. До гуша ми е от философии…
Пътем казано, аз също не обичам философиите. От много дрънкане ми става лошо като от преяждане. Изобщо не знам защо си губя още времето с тая млада глупачка.
— Отлично ви разбирам — кимам. — Намерете си следния път по-интересен развеждач.
— Точно така ще направя — връща ми го тя. — Ще намеря някой, който повече ще скъпи мъдрите си мисли и по-малко — парите си.
Горката. Тя си въобразява, че такива хора тук се намират под път и над път, стига само да имаш достатъчно голям бюст.
— Можем да тръгваме — предлагам сухо.
Ставаме и излизаме. Лида, изглежда, иска да каже нещо, за да заглади грубостта си, но аз не я поглеждам и отварям бързо вратичката на ягуара. Жената сяда, аз хласвам вратата, обикалям от другата
