страна, настанявам се зад кормилото и стремително потеглям. Подир десет минути бясно каране по опустелите улици стигаме рю дьо Прованс. Слизам и със същата суха учтивост отварям вратичката и помагам на дамата да слезе, изпращам я до входа и й подавам ръка. Лида поема ръката ми и я задържа в своята, макар че аз не проявявам никаква готовност за интимност.
— Ужасна бях — казва тя неочаквано и ме поглежда с молба.
„Само не се разплаквай“ — предупреждавам я аз на ума си.
— Не исках да ви обидя…
„Не си и успяла“ — успокоявам я пак на ума си.
— Просто толкова по-различно си представях всичко… Толкова по-различно…
— Ние винаги си представяме нещата по-различно — казвам аз с риск отново да бъда обявен за философ. — Може би цялата беда е в това, че не разполагах в момента с повече пари. Извинете, не искам да бъда груб, но аз нямам доходите на баща ви…
— Прощавайте… — казва тя тихо, като прави крачка към мене и продължава да стиска ръката ми.
Вероятно това е знак, че аз също трябва да направя една крачка и да положа целувката си върху цикламените устни. Но аз не обичам да прехвърлям мярката. Скъпият татко, мечтаният Париж и отгоре на туй един нов любовник — това ще бъде твърде много за една единствена вечер. Ето защо само измъквам ръката си и я вдигам за сбогом.
— Не се тревожете. Аз не съм обидчив. Смятайте, че нищо не е станало.
Все пак трябваше да я целуна — мисля си аз, додето карам бавно моята таратайка из пустите улици. Връзката с Франсоаз ме е разглезила. Едва от месец съм тук и вече почвам да усещам самотата, макар че надали познавам нещо друго освен самотата.
Все пак трябваше да я целуна — казвам си, като правя широки обиколки и сложни маневри, за да се добера през бариерите на еднопосочните улици до дома си. У нея, изглежда, поквареността е повече поза, отколкото същност. Пък и каквато и да е, в края на краищата ще ми действува по-отморяващо, отколкото компанията на Тони. Една млада приятелка, и то с такава физика, това не е малко нещо за такъв като мене, дето не е галеник на съдбата.
Да я целуна ли? Откъде-накъде? — възразявам си аз, когато най-после гарирам колата пред къщи. — Разочарована била. Представяла си всичко по-различно. Аз също съм си представял нещата по-различно, но за това не виня другите, а собствената си глупост. Ще минеш, мойто момиче, през разочарованията, ако изобщо успееш да минеш, и тогава можеш да дойдеш да си поговорим. Може даже и да те целуна, ако все още държиш на това.
Натискам бутона в преддверието и стълбището светва. Изкачвам бавно моите деветдесет и две стъпала, отключвам вратата, заключвам отново и влизам в мизерното студио. Щраквам електрическия ключ.
В стаята мълчаливо ме очакват, насядали по креслата и леглото ми, хората от Центъра.
Всички са тук, в пълен комплект; Димов, Кралев, Младенов, Тони, Гарвана и Смока, Само Милко го няма. Вероятно не са успели да му съобщят за съдебното заседание. Защото очевидно предстои съдебно заседание. И може би — екзекуция.
— Я, каква изненада! — казвам с най-радушния си глас. — И защо така, на тъмно?
— Затваряй си устата! — предупреждава ме мрачно Кралев. — Ще отговаряш само на въпроси.
— И така може — отвръщам, като се облягам на вратата. — Свикнал съм.
— Бобев, ти, собствено, за кого работиш? — запитва меко, почти кротко Димов, като примлясква вкусно с пълните си устни.
Изведнаж ми се приисква да го плесна по пълната буза, за да изплюе несъществуващия си бонбон.
— За вас работя — отвръщам.
— За кого работиш? — повтаря малко по-бавно, но все тъй меко Димов, като ме фиксира със сънливите си очички. — Мисля, че разбираш какво имам предвид.
— Ако имате предвид някаква работа вън от тая, около списанието, трябва да ви кажа, че нищо не разбирам… Освен че някой вероятно ви е пуснал някаква муха… Иначе не мога да си обясня това нощно посещение… За кого мога да работя?…
— Затваряй си устата! — изръмжава отново Кралев. — Сега ние задаваме въпросите.
— Я не се ежи! — казвам аз, минавайки на естествения си тон. — Ти ли им пусна мухата?
Кралев се готви да ми отвърне, но Димов го спира с бялата си подпухнала ръка:
— Виж какво, Бобев: за да не губим време в извъртания, ще ти кажем най-напред какво ние знаем и тогава, ако имаш малко акъл в главата, сам ще разбереш, че трябва да ни кажеш какво ти знаеш. Кралев, обясни на момчето как стоят нещата.
— Какво ще му обяснявате? — обажда се ненадейно Гарвана. — Оставете да го изведа в банята и да се свърши…
— Ти мълчи — срязва го Димов. — Хайде, Кралев, обясни на момчето.
Аз отивам всъщност към четиридесетте, но когато Димов казва „момчето“, той намеква не за възрастта ми, а за моята неопитност и за самонадеяността, която ме е подвела да се намеся в играта на възрастните хора. На което в случая не виждам как мога да възразя.
— Тоя тип още от началото ми беше съмнителен — започва Кралев с ниския си тръбен глас.
— Само на тебе ли? — не се стърпява Гарвана.
— Ти мълчи! — срязва го отново Димов. — Ако се обадиш още веднаж, ще те пратя да чакаш долу.
Гарвана озъбва жълтите си големи зъби в обидена усмивка, но премълчава и ми хвърля кръвнишки поглед: тук ще чакам, не долу, бъди спокоен.
— Още от началото ми беше съмнителен, затова още от началото почнах да го наблюдавам — продължава Кралев. — Забелязах, че премного любопитствува, макар да се прави на абдал. Предупредих портиера също да следи кога нашият влиза и излиза. Така разбрах, че е почнал много да подранва за работа, и то в определени дни. Затова днеска и аз подраних. И го хванах на местопрестъплението…
— Чуках на вратата ви — обяснявам аз на Димов. — Това е престъплението ми.
— Не е това. Ти си мислиш, че е това — казва тежко Кралев. — Щях да те причакам, когато излизаш от стаята, но не те видях през ключалката и не се сетих, че се криеш зад завесата. Затова помислих, че си издимил нанякъде. Само че туй виждаш ли го?
Той вади от джоба си малко късче тъмна хартия и ми го показва.
— Това, за твое сведение, е фотографска хартия. Сложихме я на тъмно в дъното на чекмеджето на Димов и на тъмно я извадихме. И все пак, оказа се, че тя е осветена. Сега ясно ли ти е?
— Какво чекмедже бе? — казвам аз ядосано. — Аз бях вън от стаята. За какво чекмедже и за какви хартии ми дърдориш?
— Пребъркайте го! — нарежда с мекия си гласец Димов и нетърпеливо подхвърля ключовете от колата в ръката си.
Гарвана и Смока дружно се спускат към мене и като ме блъскат и безмилостно дърпат дрехите ми, бързо и грижливо ме обискират. Ключовете, разбира се не са в джобовете ми. Може да съм новак, но не съм съвсем дете.
— Откъде у тебе толкова пари? — пита Димов, след като грижливо преброява банкнотите от портфейла ми с късите си пълни пръсти.
— Нали оня ден ми платихте заплатата?
— От „оня ден“ са минали още пет дни. През това време да не си просил?
— Той само днес плати шестдесет франка сметка — обажда се Тони, като отбягва погледа ми.
Младенов, който през цялото време мълчи, се помества неудобно.
— И тая вечер си водил на гуляй дъщерята на Младенов — допълва Димов. — Откъде толкова пари?
— За тая вечер бай Марин ми даде пари — отговарям. — Дори ми даде повече, отколкото похарчих.
— Бай Марин ще му даде пари! И то —