Младенов, който до тоя миг седи само като фигурант, се помества тежко в креслото си:
— Е, дадох му де! Специално за тая вечер му дадох. Дъщеря ми е дошла!
Старецът лъже по-убедително, отколкото може да му се надяваш.
— Ако искате, подробно ще ви обясня какво съм харчил и какво ми е останало — казвам аз уверено, защото винаги се старая да не нося подозрително големи суми у себе си.
— Само че
— Това ти го обяснявай. Аз не се занимавам с фотография и не ровя из чужди чекмеджета. Може
— Виж какво, Бобев — спира ме с ръка Димов. — Тия извъртания са съвсем излишни. Ние всички тук добре се познаваме. Само тебе още не познаваме, но вече и ти се разкри. Ти си отварял чекмеджето ми и никой друг. Значи, точка по този въпрос. Остава да кажеш: за кого работиш?
— Няма какво да казвам. Щом сте решили да я карате на вересия…
— Твоя работа. Ако не кажеш, толкова по-зле за тебе. Разбери, че от това, за кого работиш, ще зависи и това, как ще решим съдбата ти. Може просто да те изгоним от Центъра. А може и да те ликвидираме.
Димов замълчава и ме поглежда очаквателно с мазните си сънливи очички.
„Ще има да чакаш“, казвам аз на ума си и също го гледам.
— Щом мълчиш, значи, избираш второто — въздъхва Димов и поглежда часовника си.
После се обръща към Гарвана:
— Всичко готово ли е?
— Всичко е тип-топ, шефе — ухилва се оня с конските си зъби.
— Чакайте де, така изведнаж не става то! — обажда се Младенов и отново се размърдва в креслото си.
— Какво да чакаме? Нови лъжи ли? Те лъжите на тоя край нямат — изръмжава Кралев.
В същия миг Димов прави едва забележим инертен жест с пълната си ръка, която стиска ключовете. Смока и Гарвана се хвърлят върху мене. Единият ми извива китките отзад, а другият наблъсква мръсната си кърпа в устата ми. Ръцете и на двамата са като железни клещи.
— И както си говорихме, без гюрултия! — предупреждава Димов.
— Каква гюрултия! Натискаме му главата във ваната, а после — в Сена. Нека докажат, че не се е удавил, като се е удавил — ухилва се в лицето ми Гарвана и ме облъхва с гнилия си дъх.
Вместо отговор Димов отново прави късия жест с инертно увисналата си китка. Двамата ме повеждат към банята. „Свърши се! — казвам си, понеже не мога да измисля нищо по-окуражително. — Върви да се оплачеш на баща си и на майка си.“
В банята наистина всичко е приготвено: ваната е пълна с вода и отстрани се въргаля голям черен пластмасов чувал, очевидно предназначен за тялото ми. Като в сън чувам оттатък възраженията на Младенов, неговите „не бързайте“ и „не бива така“, и като в сън съобразявам, че тия възражения едва ли ще помогнат.
— Сложи му гривните! — заповядва Гарвана.
В същия миг на ръцете ми, извити зад гърба, щракват белезници.
— Дойде и твоят ред — процежда Гарвана, като ме хваща с цяла шепа за ухото и едва не го откъсва. — Как бих ти смлял мутричката… Ама дип, че шефът каза да няма следи… Как бих те понакълцал…
Той прекъсва мечтите си, защото в тоя миг на входа пронизително зазвънява звънецът и някой почва да блъска с юмруци по вратата:
— Отворете, полиция! — чувам аз ясно и тая зловеща обикновено заповед сега зазвучава в нараненото ми ухо като „Лазаре, стани!“
— Никой да не отваря! — разнася се предупреждението на Кралев.
Обаче тутакси след това прозвучава мекият глас на шефа:
— Тони, отвори!
Човекът, който наднича през вратата на банята, е цивилен, но зад гърба му са изправени трима души от жандармерията с черни униформи и автомати.
Цивилният оглежда внимателно обстановката, после действуващите лица, спира по-продължително очи върху мене и като се обръща към Гарвана и Смока, нарежда с властен жест:
— Хайде оттатък!
И, ето — Центърът отново е събран в пълния си състав в моето студио плюс четирима представители на местните власти.
— Документите — заповядва късо цивилният.
Всички покорно вадят книжата си с изключение на мене, тъй като ръцете ми са още в белезници, а Гарвана е успял само да махне кърпата от устата ми. Цивилният минава от човек на човек, преглежда поред документите на всеки и после ги връща с небрежен жест.
— Кой е шефът на бандата?
— Ние не сме бандити — възразява без патос Димов.
— А, значи, вие сте шефът! — кима цивилният. — Можете ли да обясните каква е тая екзекуция, дето я готвехте?
— Каква екзекуция? — отваря учудено уста Димов, тъй че аз очаквам бонбонът най-после да падне от устата му.
— Вижте какво, господине, не ви запомних името: ние сме от полицията, а не от църковния хор. Човекът със запушена уста и с ръце в белезници, пълната вана с вода, пластмасовият чувал плюс тия двама души с лица и маниери на наемни убийци — за нас всичко това е предостатъчно, за да задържим цялата компания и да започнем следствие по опит за убийство. Ако ли пък вие сте достатъчно изобретателен, за да измислите друго обяснение на пантомимата, хайде, изплювайте го!
— Това беше просто една шега — казва кротко Димов, като гледа инспектора с неподвижния си сънлив поглед.
Цивилният се обръща към мене въпросително. Аз не казвам нито да, нито не. Да се поизпотят малко тия приятелчета. Да им го върна отчасти.
— Говорете де, вас чакам! — подканя ме инспекторът.
— Не може ли най-първо да ми освободите ръцете?
— У кого е ключът от белезниците? — пита инспекторът, като оглежда синедриона.
Смока дотичва сервилно и подава ключа на цивилния, който собственоръчно ме освобождава.
— Е?
Оглеждам бавно хората от Центъра и с удоволствие констатирам, че всички ме следят, напрегнати до скъсване, после обръщам очи към инспектора:
— Шега беше, наистина. Макар и доста глупава.
— Тъй да бъде! — свива рамене оня. — В такъв случай и нашето идване тук може да мине като една малка шега. Само чуйте, господа: предупреждавам ви, че ако се опитате да повторите тоя род шеги, ние ще повторим нашата в такава форма, че от Центъра ви няма да остане и следа. И съвсем не си въобразявайте, че
Цивилният прави знак на жандармеристите и напуска заедно с тях студиото, без да ни погледне повече.
— Кралев, прощавай за прямотата, но ти си едно говедо! — казва меко Димов и става.
Тая констатация приятно погалва ухото ми, макар в момента да не разбирам с какво точно Кралев я е заслужил.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
