аз съм в обратната.
— Безразлично ми е.
— Добре. Тогава аз тръгвам надолу.
Той ми кима и закрачва надолу по алеята, а аз оставам да гледам железопътната линия, врязана в тъмните блокове на предградието, над които отново заплющяват струите на засилващия се дъжд.
— Вие сте един изверг! — казва тя, като едва се въздържа да не ме зашлеви.
— Възможно е — отвръщам, — но тук не е мястото да си правим характеристики. Елате поне до кафенето насреща.
— Вие сте един изверг! — повтаря тя. — Не искам да ви познавам.
— Щом е така…
Вдигам примирено рамене и си тръгвам.
— Чакайте! — извиква подире ми Лида, готова да се разплаче от яд. — Ще ме закарате до в къщи! Не ми е никак приятно, но нямам пари даже за такси.
— Не мога да ви заведа пред баща ви в такъв вид. Елате да идем до кафенето.
Разговорът става в осем часа заранта пред задния вход на Операта, който, както е известно на познавачите, води не към кулоарите на Операта, а към оня зимник, дето задържат нощем проститутките. Това е на професионален език тъй наречената „Голяма клетка“, от която Лида току-що е освободена по мое поръчителство.
Опитвам се да хвана непокорницата подръка. Тя грубо изтръгва ръката си, но все пак тръгва с мене. Пресичаме задръстената от коли улици и влизаме в кафенето. Насочвам Лида към тоалетните, сядам на една маса до витрината и поръчвам обилна закуска, сиреч два големи крема с много кифли. Младата жена пристига подир няколко минути в значително по-човешки вид, измита, с оправена фризура и с пресен руж на устните. Закусваме мълчаливо, след което я почерпвам с цигара и предлагам хрисимо:
— А сега разправете ми какво всъщност се случи…
— Нищо няма да ви разправям. Отведете ме в къщи.
— Добре, както желаете. Във всеки случай искрено ви казвам, че не разбирам в какво ме обвинявате.
— А, дори не разбирате? А кой ми определи среща на рю дьо Прованс? Вие, нали? А кой не дойде на срещата? Вие, нали?
— Чакайте, чакайте! Нека да караме поред: рю дьо Прованс, ако се не лъжа, е улицата, на която живеете…
— А пък вие сте от вчера в Париж и не знаете, че това е пиаца на проститутки…
— Да си призная, съвсем бях забравил. Дадох ви среща там, просто защото там живеете и защото от тия ваши стъпала ми излиза дъхът…
— Именно. И понеже толкова си пестите скъпоценния дъх, изобщо не благоволихте да дойдете на срещата.
— Не е вярно. Дойдох с някакви пет минути закъснение, просто защото на Осман и Лафайет бе станало задръстване и трябваше да чакам дълго, за да премина…
— Да. А в това време мене полицаите ме натикаха в камионетката заедно с всички тия жени. Боже, какъв ужас! Не съм вярвала, че ще доживея такова унижение. Цяла нощ, затворена като проститутка с тия никаквици!…
Тя отново е на прага на кризата.
— Чакайте — казвам. — И тук вината не е моя. Има маса порядъчни жени, които минават по рю дьо Прованс, и никому не минава на ум да ги вземе за проститутки, понеже нямат такъв вид…
— А аз имам
— За лицето не знам. Човек не си избира лицето по свое желание. Но гримът ви, ако разрешите, е малко свръхмярката. И после, откъде я измислихте тая ослепителна рокля, да не говорим за чантата…
— Вие сте един изверг!
Това ми напомня малко рефрена на моя някогашен съкилийник: „Ти си един жалък предател“, но аз продължавам да бъда търпелив.
— Вижте, Лида: не е изключено и наистина да съм изверг, но не е любезно от ваша страна да ми го повтаряте, след като цяла нощ съм обикалял да ви търся по участъци и служби за бърза помощ.
— Каква жертва! По-добре щеше да бъде, ако бяхте дошли навреме…
— По-добре щеше да бъде, ако не бяхте се контили според съветите на Мери Ламур…
— Мери Ламур в нищо не е виновна. Искам да ви питам аз вас, вие как бихте се облекли с тая мизерна сума, която едва се откъсна от сърцето на баща ми. Божичко, и това ми било Париж и парижки живот…
— Не се разплаквайте още — казвам. — Пестете си истериите за критическата възраст.
Но предупреждението ми идва късно. Лида изхълцва глухо, закрива с две ръце лицето си и заплаква под безразличните погледи на минувачите, движещи се в гъста навалица край витрината.
Ние седим двамата с Тони в кафенето на българина и вземаме обедния си аперитив — мартини с късче лимон. Всъщност Тони пие вече четвъртото си мартини, без да смятам изпитото преди моето идване, защото има дни, в които той почва да се подготвя за обедния си аперитив от заранта. Гарвана и Смока като по- прости хора пият на съседната маса вино. От вечерта на екзекуцията тия двамата винаги се въртят около мене, додето съм в района на Центъра. Отдалеча ли се по-настрани, грижата за мене се поема от други емигранти, повечето от които вече също са ми познати по лице. Понякога аз покорно се оставям да бъда следен, а понякога за разнообразие правя на моите ангели пазители разни дребни номера. Номерата са различни, в зависимост от това, дали се движа пеша, или съм с ягуара си, но и в двата случая те имат за ефект това, че преследвачите ми остават да се пулят като маймуни, изгубили ме ненадейно и безвъзвратно от погледа си сред гъмжилото на града. Така че уроците във вилата до Фонтенбло дават резултат, макар и със закъснение. Всички тия номера на пръв поглед са истинска детинщина, след като вече нямам от никого какво да крия. Но тия хватки все пак поддържат моя престиж, като дават основание на хората от Центъра да подозират, че още съм на френска служба. И тъкмо туй разкрива целия фалш на положението ми: нарочно се правя, че развивам конспиративна дейност, за да скрия, че всъщност не върша нищо.
— Мери Ламур мина и ти хвърли едно око — казвам тихо на Тони, като забелязвам импозантната фигура на Мери Ламур да се мярка край витрината на кафенето.
— Не говори глупости — махва с ръка Тони. — Мери Ламур не се интересува от такива като мене и тебе.
— Защо пък? Да не сме грозни?
— Много й е дотрябвала на нея красотата ти. Друго й трябва на нея, не красота.
— Всъщност знаеш ли, че тя не е лоша… Макар да е от тежката категория.
Тони, противно на обичая си, се въздържа от мнение.
— Ти не си ли си опитал късмета с нея? — настоявам на темата си.
— Да не съм луд? Мене, братче, още не ми е омръзнал животът.
Откак разговорът се е насочил към Мери, Тони, въпреки че е вече добре наквасен, е снишил гласа си и от време на време хвърля бегли погледи към масата на Гарвана и Смока.
— Какво искаш да кажеш? — недоумявам аз.
— Искам да кажа, че ако речеш да си опиташ късмета с Мери и ако Димов те надуши, и френската полиция няма да може да те спаси.
Възрастният гарсон минава край нас с празен поднос и Тони му прегражда пътя с ръка.
— Гарване, ще пийнете ли още по едно?
— Може, но само ако ти черпиш — отвръща навъсено Гарвана.
— Две мартини и две големи вина! — поръчва Тони на келнера.
После се облакътява на масата и ме поглежда с помътнелите си очи:
