отдалечаващата се стройна фигура, стегната в изящния сив костюм.
— Отдавна ли чакате? — пита момичето и сяда на стола на Франсоаз.
— Доста отдавна, но не по ваша вина. Нарочно дойдох по-рано, за да подишам малко въздух.
— То пък тука е един въздух… — сбръчва нос Лида. — Откак съм дошла, непрекъснато ме боли глава от бензина.
— Ще свикнете — успокоявам я. — Искам да кажа, ще свикнете с главоболието. Какво ще вземете?
— Каквото пиете вие.
Поръчвам още два рикара.
— Намерихте ли си вече компания? — питам.
— Че къде да я намеря? Единствената ми компания е Мери Ламур.
— А Кралев?
— Не ми говорете за него.
— Да не сте се скарали вече?
— Не сме се карали. Просто не мога да го понасям. Има, знаете, хора, които просто не мога да понасям. И тоя е такъв. Като го видя, мравки ми полазват по гърба.
— Един съвет от мене: недейте му го казва. Кралев е опасен човек. Значи, само с Мери Ламур се разбирате?
— Там е лошото, че и с нея твърде не се разбирам.
— Защо? И тя ли сипе мравки наоколо си?
— Не е чак дотам неприятна. Просто прекалено цинична е за моя вкус.
— Какво, дрънка мръсотия или…
— Мръсотиите са най-дребното. Просто има цинично отношение към живота.
— Че кой пък има друго отношение? Всички имат еднакво отношение, само че едни го прикриват от приличие, а други са по-искрени.
— Това не е вярно! — възразява тя с една нотка на заядливост, която ми е вече позната.
Не отговарям, защото келнерът в тоя момент донася питиетата. Слагам лед в чашите и наливам на Лида малко вода.
— Също като мастика — казва момичето, като пийва. — Само че по-кофти.
— Въпрос на вкус.
— По-кофти е! — настоява Лида.
— Добре — промърморвам. — За вас е по-кофти, а за мене е по-хубаво. Въпрос на вкус.
— И цигарите им са кофти — казва момичето, като запалва от моите цигари.
— Тогава не ги пушете.
— Побеснявам просто, като гледам как тия наши българи се опитват да изглеждат като французи. Баща ми и той навлякъл един къс шлифер и едно бомбе, като че ли е двайсетгодишен хлапак.
— Вие също не изглеждахте много блестящо онзи ден — напомням аз. — Обаче сега видът ви е значително по-сносен.
Всъщност тя е в една съвсем евтина поплинена рокля, на сиви и бели черти, купена навярно още тоя следобед от монопри, но поне без претенции за ослепителност. И понеже самата Лида е добре скроена, роклята изглежда, общо взето, поносима.
— Не съм си променяла вида зарад вас — подхвърля девойката предизвикателно.
— Не си въобразявам подобно нещо.
Тя, разбира се, лъже. А аз се правя, че й вярвам. Ружът по устните е съвсем лек, а синилата и чернилките около очите напълно са изчезнали. Изобщо, вслушала се е в указанията ми.
— Какво ще правим тази вечер? — пита Лида, като гледа през рамото ми към навалицата по булеварда.
Съобщавам й накъсо програмата с малки бележки относно заведенията, които ни предстои да посетим.
— Вие сте решили да се реванширате тая вечер…
— Не. Чисто и просто имам повече пари.
— Тук всички говорят само за пари. Просто ужасно.
— Че къде говорят за друго?
— Да, но все пак трябва да има някаква мярка.
— Такава ни е професията — забелязвам. — Ние сме търговци хора.
— Аз пък мислех, че се борите за някакви идеи.
— Идеи ли? Какви идеи?
— Това вие по-добре знаете. Нали работите в емигрантския Център.
— А вие били ли сте в Центъра?
— Ами че оня ден бях. Минах да взема татко.
— А фирмата на вратата не забелязахте ли?
— ИМПЕКС или нещо подобно.
— Точно така. Точно това ни е работата: експортираме диверсанти и импортираме поверителни сведения. Импорт-експорт. Търговия.
— Вие сте ужасен.
— Не повече от вашия баща. С тая разлика, че не говоря за национални идеали.
— Вие биете в цинизма и Мери Ламур.
— Драго ми е да го чуя от вас. Ще вземем ли още по едно?
— Мерси, не обичам мастика. Особено като тая… Всъщност няма ли да е по-добре да се прибирам?
Тя наистина изглежда малко отровена въпреки пищно начертаната програма.
— Чакайте — казвам. — Тепърва ни предстои една приятна вечер.
Приятната вечер е към края си. По-точно казано, ние сме в синьорозовия полумрак на „Крейзи хорс салон“ и програмата отдавна е минала и ние се въртим в ритъма на старо танго върху малкия дансинг.
— Излиза, че когато пожелаете, можете да бъдете и мил с хората… — забелязва Лида, като ме гледа с големите си кафяви очи.
— Не с всички хора.
— Аз и не държа да бъдете мил с
Вечерята бе минала доста добре. Филмът, някаква драма на голяма любов, също се оказа по вкуса на Лида. Големите номера в кабарето бяха ловко дозирани с хумористични скечове и после тук артистките бяха добре напарфюмирани и хубави като кукли. Изобщо нещата бяха се развили далеч по-щастливо, отколкото в началото.
— Струва ми се, че бих свикнала някак с тукашния живот, ако имах до себе си един истински близък човек — подхваща Лида наново, като се оставя покорно да я водя в ритъма на тангото.
— Имате баща си.
— Казах
— Разбирам. Това, което вие го искате, цял свят го търси и никой не го намира. Париж е един голям пазар. Щом свикнете веднаж с мисълта, че трябва да се продавате, ще видите, че животът ще ви се стори изведнъж по-лек и поносим.
— Престанете с вашите цинизми. Не ми разваляйте поне тая вечер.
— Добре, добре — казвам и плътно я обгръщам, като усещам тялото й под простата поплинена рокля, която за щастие много не се хвърля на очи в полумрака.
Танцът свършва я ние се връщаме на малката масичка до бара.
— Още едно уиски?
— Мерси. Предпочитам нещо разхладително.
— Два шуепса! — казвам на минаващия келнер.
— И един скоч! — чувам зад гърба си мек женски глас.
