Да следиш с кола човек, който допуска, че може да бъде следен, е главоболна работа. Но да го следиш с кола, която той добре познава по вид и която може да се отличи от триста метра, е направо глупост. За жалост, поради липса на избор аз съм готов да извърша тъкмо тая глупост, когато ненадейно виждам Тони да пресича пеша уличката и да се насочва в посока, обратна на Сен Мартен. Почаквам в ягуара една минута, за да дам на пешеходеца необходимия аванс, после слизам и го последвам.
Това, че Тони е зарязал колата си и че върви в посока, противна на Сен Мартен, може да се дължи на различни причини. Тръгнал е да купи нещо или да свърши някоя своя работа преди срещата. Решил е да иде на уреченото място с такси, а не със симката си. Иска да направи малка проверка, за да разбере не е ли случайно под наблюдение. Преди срещата с Милко има някаква друга среща. Няма никакво намерение да се явява на мястото, което сам е определил.
Додето се движа край върволицата гарирани коли, които ми служат отчасти за прикритие, и наблюдавам малката фигура в далечината, аз механично размислям по тия възможни причини и елиминирам някои от тях. Ако е имал да прави покупки или нещо от тоя род, Тони би използувал целия си свободен следобед, а не би ги оставил за последния момент. Ако иска да провери дали не е следен, той би излязъл много по-рано, за да има достатъчно време да направи проверката си и да се отскубне от преследвача. Ако не желае да се явява на уреченото място със симката си, той има достатъчно време да я гарира по-далече и да отиде до мястото пеша. Остават, значи, последните две възможности, втората от които всъщност ми се вижда доста невероятна.
Тони върви бързо и уверено напред, като само веднаж се оглежда встрани. Но това е при пресичането на фобур Поасониер и той може би се оглежда, за да види не иде ли кола. Така или иначе, аз съм твърде назад, за да бъда забелязан, толкова назад, че когато Тони наближава оживения кръстопът, дето Шатодьон влиза в Лафайет, налага се да ускоря крачки, за да не изтърва моя човек.
Наближава шест и половина и навалицата по централните улици е твърде голяма. Откривам с мъка Тони сред множеството, което изпълва левия тротоар на Шатодьон, и забързвам нататък. Стигаме площада Кошут и тук ненадейно Тони изчезна в един миг, когато е само на двадесетина метра от мене.
В подобни случаи е лесно да изпаднеш в паника при мисълта, че си изгубил безвъзвратно своя човек, да спреш насред улицата и да почнеш да се оглеждаш насам-натам като последен глупак. В момента аз съм само на косъм от подобно състояние, но се овладявам и влизам в кафенето, разположено на ъгъла. Оттук мога да наблюдавам добре площада, без особен риск да бъда забелязан. Тони беше твърде близо до мене, за да е имал възможност да свие в една от следващите улици или да прекоси площада, значи, би трябвало наново да се появи, освен ако е хлътнал в някоя известна му отпреди сграда с двоен вход.
Пускам 20 сантима в автомата до витрината и давам вид, че играя, като наблюдавам внимателно площада, и по-специално левия тротоар. Минават пет минути. После Тони ненадейно се появява на няколко крачки от кафенето, застава на бордюра и като се оглежда бегло, пресича улицата. Той е излязъл от съседната антикварна книжарница и държи в ръката си някакъв криминален роман от „черната серия“, факт, твърде забележителен, тъй като Тони не би прочел дори и един криминален роман, освен ако му се заплати добре за това усилие.
Оставям моя човек да свие по фобур Монмартър и отново тръгвам подире му, като поглеждам пътем антикварната книжарница. Тони очевидно я е използувал като наблюдателен пункт, за да следи през задръстената с книги витрина околната панорама. Когато прекосявам улицата и влизам във фобур Монмартър, виждам, че Тони завива по рю Сен Лазар. Аз правя същото, и то тъкмо навреме, за да установя, че той изчезва във входа на някакъв малък хотел.
Щом е влязъл в хотел, значи, ще трябва да чакам, а вече е точно шест и половина. Но ако чакам тук, ще изпусна срещата на Сен Мартен, а аз много държа да бъда на тая среща, макар че тя не е дадена на мене. Влизам в един вход, за да не мога да бъда видян от хотела, и додето премислям по-нататъшните си действия, зървам по отсрещния тротоар да се движи една позната фигура. Фигурата е импозантна и свръхчувствена, с едри бедра, опъващи при движението си лимоненожълтата ленена рокля, и с внушителен бюст, изпреварващ поне с 15 сантиметра собственицата си. Това е самата Мери Ламур, която в тоя момент стига входа на хотела, оглежда се хитро и бдително на всички страни, подир което влиза.
Излишно е да чакам повече. Тръгвам обратно към площада и спирам до пиацата за таксита, но се сещам, че в тоя час автомобилното движение е тъй претоварено, че с кола едва ли ще стигна по-бързо, отколкото пеша. Наблизо е станцията „Льо Пелтие“ и аз се спускам стремително по стълбището, като ловко се провирам в навалицата, оставяйки без внимание сипещите се подире ми ругатни.
Долу на перона е шумно и душно като в баня и облицовката на белите плочки блести също като в баня през мъгливите ореоли на флуоресцента. Наблъсквам се в първия пристигнал влак и въпреки напора на навалицата успявам да се задържа близо до изхода. Слизам на Шосе д’Антен и се прехвърлям на друг влак в посока Репюблик. Наоколо ми се притискат хора с уморени лица, замислени за всекидневната си работа, за това, че трябва да се купи мляко за вечеря или да се приберат децата от градината, докато аз разсъждавам върху обстоятелството, че ако Тони не смята да се явява на срещата, значи, на срещата ще се яви друг, който е имал интерес временно да остане в сянка.
Най-важното и най-неясното в момента си остава значението на името Сен Мартен. Ако се касае до някоя от улиците със същото име, мисията ми е съвсем безнадеждна, защото нямам никакво време да ги обхождам. Само фобур Сен Мартен е дълга повече от километър. Но една среща никога не се определя с простото споменаване на някоя улица, дълга повече от километър. Ако пък срещата е на самия кръстопът, Милко сигурно щеше да каже Порт Сен Мартен. Най-вероятно е срещата да е определена на спирката Сен Мартен, защото срещите в тоя град обикновено се определят по спирките. Така или иначе, единствената ми възможност е да наблюдавам спирката, като остава открит въпросът — под земята ли ще бъде срещата, или горе на улицата.
Влакът гърми из подземните проходи от станция до станция. По стените на тунелите се редят натрапливите жълтозелени надписи ДЮБО… ДЮБОН… ДЮБОНЕ… прославящи едноименния аперитив. По стълбищата на пероните се движат гъсти навалици. Монмартър… Бон Нувел… Страсбур — Сен Дени. Следващата спирка, ако може да се вярва на окачената във вагона схема, е Сен Мартен. Залавям се за вратите, готов за слизане. Влакът гърми в тунела, после стремително се изравнява с перона на станцията Сен Мартен и след миг също тъй стремително я отминава, отнасяйки ме към Репюблик.
Имаше нещо подтискащо, почти зловещо в тая пуста станция, вероятно отдавна затворена по неизвестни съображения за пътниците. Безлюдните, потънали в прах перони, купищата циментови торби и железария, почти изтритите от времето афиши за някакъв филм на Бинг Кросби, мъждивата светлина на няколко самотни жълти крушки — от всичко лъхаше самота и запуснатост.
Аз обаче не съм толкова впечатлителен, особено ако обстоятелствата не го налагат, и затуй когато слизам на оживения кей на Репюблик, мисля главно по това, че трябва час по-скоро да се върна на Сен Мартен пеша и че ако една станция е затворена за движението, това едва ли е пречка тя да бъде място на среща.
Когато стигам най-сетне до пустото стълбище с тривиалната каменна бариера и с обградения в ръждива сецесионна рамка надпис Метрополитен, часът е седем без десет. Надзъртам към подземния вход. Той е заграден с плъзгаща се решетка, но решетката не е дръпната до края. Това ме озадачава. Значи, срещата под земята също не е изключена. И може би ако тая среща е от по-особено естество, тя ще стане именно там, под земята.
Оглеждам се бегло и като установявам, че никой от минувачите не ми обръща внимание, слизам по стълбището, минавам през оставения отвор, блъскам люлеещата се врата на входа и влизам в подземния коридор. Коридорът е полутъмен, осветен едва-едва от редки лампи. Хладно е. Мирише на мухъл и влага. Стъпките ми кънтят тъй силно върху цимента на прохода, че тръгвам по-бавно. Стълбището към кея също е пусто и едва осветено. На перона няма жива душа. Далеч, вляво по тунела, се носи усилващият се трясък на приближаващ влак.
Изоставената станция вероятно служи за склад. Върху кея са натрупани добре подредени една върху друга торби цимент. В дъното на перона са наблъскани няколко големи дървени каси. Насочвам се натам и хлътвам в тъмния ъгъл зад тях тъкмо когато осветените вагони на метрото профучават край кея. Грохотът
