ръкавици. На тая жена всички цветове й отиват.
— Чаках те да дойдеш не днес, а снощи — напомня Франсоаз, като ме гледа все тъй недоволно.
— Не бях в състояние. Един от Центъра го убиха.
— Знам това — отвръща тя безучастно. После добавя: — Добре де, влез все пак. Щом и тъй си дошъл…
Влизаме в студиото. Франсоаз ми посочва с очи едно кресло и се отправя към ценния мебел да приготви нещо за пиене.
— Значи, елиминирането започна — казва тя, като поставя на масичката две чаши рикар и кофичка лед. — Само че започна не тъй, както ти го очакваше. Впрочем това не ме учудва.
— Вината не е моя.
— Откъде да знам. Вчера ти доставих пистолет, а шест часа по-късно един твой колега бива намерен мъртъв, повален с няколко куршума от същия калибър.
— Милко не ми е направил нищо, за да го убивам.
— Мисълта ми е, че може да си мерил Кралев, а да си съборил него. Когато човек борави за пръв път с оръжие…
— Остави тия безвкусни шеги.
Отпивам от чашата си и запалвам цигара.
— Това номерът на напрежението ли е? — пита Франсоаз, като също взема една от своите „сини“.
— Напрежението тепърва ще дойде — казвам. — Франсоаз, аз присъствувах на това убийство.
— Много интересно — забелязва небрежно чернокосата. — Затова ли заемаш тия важни пози? Разказвай де, какво чакаш!
Разправям накъсо за станалото. Пропускам само един или два момента, които засега не са ясни и на мене и тепърва трябва да бъдат уточнени. Франсоаз ме слуша с безучастно лице, като пуши и гледа замислено към терасата.
— Въз основа на твоите свидетелства можем да задържим Кралев — казва жената, когато свършвам.
— И да развалим всичко — добавям аз.
— Именно. Но понеже ние не работим в Палатата на правосъдието, няма да го направим. А защо вчера не ме уведоми за подслушания разговор и за проектите си?
— Защото не съм му отдавал такова значение. И защото не си ми казала да те уведомявам за всяка дреболия. Ако те бях уведомил, ти щеше да кажеш: добре, действувай.
— Сигурно.
— И щеше да се получи същото.
— Сигурно.
— Затова по-добре би било, ако ти ме беше уведомила своевременно. Нямах понятие, че Милко, е работел за вас.
— Не е работел за нас. Правил ни е дребни услуги, както много други емигранти, но не е работел за нас.
— Нито ви е уведомил за проекта да бъда ликвидиран?
— Уведоми ни. Но това е тъкмо една от дребните услуги, които хора като него правят, за да бъдат в добри отношения с полицията.
— А имате ли сведения да е работил за българите?
Тя поклаща отрицателно глава.
— Също не. Макар че, както проверих тая заран, известно време са съществували подобни съмнения. Той е дошъл тук преди няколко години по някаква специализация, после е попаднал под влиянието на емигрантите и е отказал да се върне в страната си. Но понеже не е имал сериозни причини за оставането си, известно време е бил под съмнение.
— Не е толкова важно — казвам. — Да оставим мъртвите в покой и да се върнем към живите. Тия справки, дето ти ги исках, ми са вече крайно необходими.
— Не се вълнувай, готови са — отвръща чернокосата и посяга към чантата си. — Ето ти ги справките, върху официални бланки, подпечатани и подписани. Твоят Димов наистина добре е скубел американските си шефове. Излиза, че ти напразно се дърпаш от тях…
— Франсоаз — прекъсвам я, като прибирам бланките, — необходимо е да се направи запис на един разговор.
— Какъв разговор?
— От любовен характер.
— Умирам за такива разговори.
— Няма да ти създаде удоволствие, защото ще се води на български.
— Къде?
— В хотел „Сен Лазар“.
— Кога.
— Днес, утре, други ден — не знам точно.
— По кое време?
— Вероятно следобед, някъде към пет или шест часа.
— Добре. Ще екипираме още днес стаята. Друго?
— Емблемата „скорпион“. С целия комплект.
— Готова е. Ще я получиш. Друго?
— Да вървим да обядваме.
— На тебе човек нищо не може да откаже — въздъхва тя. — Особено при положение, че умирам от глад.
— На разходка ли сме тръгнали, или се надбягваме? — промърморва недоволно Младенов, като хвърля поглед към циферблата за скоростта.
Ние летим по авеню дьо женерал Льоклер с малко повече от сто и тридесет километра в час, а един политически лидер е длъжен да мисли за живота си.
— Струва ми се, че ни следят — обяснявам аз, без да вдигам крак от педала на газта.
— Не е възможно. Младенов не може да бъде следен!
— Може — възразявам кротко. — Също както и всеки друг. Тия типове не си поплюват.
До този момент аз още не съм сигурен, че ни следят. Но когато поглеждам в ретровизьора, откривам, че черният ситроен, набрал скорост, наново се показва далеч назад при кръстопътя на Алезиа. Намалявам малко, за да пресека булеварда Брюн, минавам Порт д’Орлеан и натискам до края педала на газта.
— Ако наистина ни следят и ако така ще препускаме, по-добре да се върнем — забелязва нервно старецът.
Но след като едва съм успял да го изведа от дома му, аз не мисля да го изтървавам тъкмо сега.
— Не бой се, няма да препускаме. Ще вървим на мач. Потрай още няколко минути само.
Обещанието, че ще вървим на мач, не предизвиква никакъв ентусиазъм у Младенов, но това за него е все пак по-добро от перспективата да бъде обезобразен или убит при най-малко трепване на ръката ми върху кормилото. Всъщност сто и четиридесет километра не е някаква фантастична скорост за един ягуар, но когато този ягуар е с разнебитена и вибрираща каросерия като моята, скоростта става доста осезателна.
Поглеждам пак ретровизьора и в момента, в който черният ситроен наново се показва в далечината, завивам рязко към стадиона „Буфало“. Три минути по-късно вече гарирам бракмата си сред множеството коли и подбутвайки леко Младенов, го въвеждам в тътнещия от виковете на продавачите стадион. Който иска, може да ни потърси тука, в компания на двадесет хиляди души.
Разходката със стареца бе предварително добре обмислена и аз бях имал идеята за в случай, че ни преследват, да взема два билета за „Буфало“, защото твърде много държах разговорът ми с Младенов да се състои още днеска. Предварително купените билети са ни осигурили места в добър сектор — близо до
