затихва. Готвя се да продължа изследването на обстановката, но по насрещното стълбище, от което съм дошъл, закънтяват стъпки. Това е Милко. Той спира на кея, оглежда се, прави няколко крачки и застава зад камарата от циментови торби. После поглежда часовника си, вади от кесията, която носи, един банан, обелва го бавно и почва да яде.
Ако бях имал време да подредя сандъците, скривалището ми щеше да бъде по-удобно, обаче сега трябва да се задоволя с наличните условия. Празните сандъци са високи повече от човешки ръст и добре ме прикриват, но аз съм принуден да коленича, за да използувам за наблюдение широкия процеп между две дъски в една от касите.
По стълбището отново закънтяват стъпки и на перона излиза Кралев. Милко очевидно е изненадан, защото спира да яде и очаквателно поглежда новодошлия.
— Какво, метрото ли чакаш? — произнася Кралев с тръбния си глас, който проехтява в пустото помещение наистина като тръба. — Трябва да ти кажа, че метрото от някое време не спира на тоя кей.
Милко мълчи и продължава да гледа новодошлия.
— Ти може би си мислел, че ще дойде Тони, но на Тони му се случи малко работа, така че разговора ще трябва да го водя аз — продължава Кралев. — Става дума за твоето служебно положение…
Милко мълчи, после поглежда банана в ръката си и отново почва да яде, като бавно и някак мъчително преглъща.
— Отпърво смятах, че работиш само за нас — подхваща пак чернокосият. — После разбрах, че работиш и за французите…
— Не работя за французите — отвръща тихо Милко, като спира да яде.
— Разбрах го, когато съобщи на французите, че се готвим да ликвидираме Бобев — продължава Кралев, сякаш Милко нищо не е казал. — Ти беше повикан у Бобев едва в последния момент от Тони и не дойде именно затова, защото ако беше дошъл, нямаше да имаш възможност да ги предупредиш. Ти си единственият, който знаеше за срещата и не дойде… Ти си единственият от нас, който би могъл да предупреди французите…
— Казах вече защо не дойдох — възразява спокойно Милко и някак машинално вади нов банан. — Направих малка катастрофа с колата.
— Катастрофата ти си я направил после, за да си изфабрикуваш оправдание. Ти си единственият от нас, който би могъл да предупреди французите…
— Не съм предупреждавал никого — отвръща Милко тихо и все тъй машинално почва да бели банана.
— Значи, работиш за нас, работиш за французите, а сега се оказва, че работиш и за българите… Имам предвид българското разузнаване.
Кралев замълчава и поглежда Милко в упор. Милко отхапва от банана и бавно преглъща.
— Отговаряй де! — изръмжава чернокосият.
— На глупави обвинения не отговарям — отвръща Милко, като спира да яде. — Аз също мога да те обвиня, че работиш за пет-шест разузнавания, но ти ще искаш и да го докажа.
— Не бой се: по отношение на тебе всичко вече е доказано. Антикварят на Сен Жермен, това припомня ли ти нещо? Ами черният подвързан том, третият от дясно наляво върху лавицата? „Персийски писма“ на Монтескьо… Само че между персийските писма се оказа и едно твое… Тайнопис, разбира се, но ние не пасем трева…
В тунела се чува засилващ се грохот, обаче Кралев не обръща внимание. Той и Милко са скрити от линията с купчината циментови торби. Грохотът преминава в трясък и край перона профучават вагоните на метрото, като хвърлят мигновени светлини върху мрачния прашен кей.
— Ти сигурно ще искаш и веществени доказателства — изръмжава присмехулно Кралев, след като трясъкът заглъхва. — Ето ти и веществените доказателства!
Той вади с два пръста от малкото си джобче тънко листче и го вдига със същия този нагъл обвинителен жест, с който няколко дни по-рано бе развявал под носа ми късчето фотографска хартия.
— Аз лично го набарах! — обявява самодоволно Кралев. — Дълго трябваше да те следя, но го набарах. И сега съм пратен да си уредим сметките… Да ти видя сметката, ако нямаш нищо против…
Той поставя обратно листчето там, отдето го е извадил, и слага ръка в джоба на панталона си. Милко следи движението на Кралев, като продължава да държи в ръце кесията и недоядения банан.
— Има, разбира се, възможност и да ти се размине — забелязва Кралев, без да вади ръката от джоба си. — Но за да ти се размине, трябва да се разкриеш, и то веднага. Да кажеш докрай, още тук!
— Значи, все пак има една възможност — промърморва тихо Милко, така че едва го чувам. — А какво ще получа в замяна?
— Живота си, какво друго! Не ти ли стига?
— Не стига — отвръща все тъй тихо Милко. — Виж, ако добавиш и нещичко по операцията „Незабравка“, тогава може да се споразумеем.
— Готово! Незабравката е хей тука, специално приготвена за тебе — изръмжава Кралев, като размърдва ръката в джоба си. — Ще говориш ли, или…
В далечината отново се надига грохотът на приближаващ влак.
— Почни първо ти, пък после и аз може да кажа нещо — отвръща спокойно Милко.
Грохотът се засилва и преминава в трясък. Двамата стоят един срещу друг зад торбите цимент, като чакат шумът да стихне. Влакът профучава край пустия перон. През осветените прозорци се мяркат хора с мрежи в ръце, момиче, което чете някаква книга, стара жена с детенце на коленете…
В тоя миг виждам, че Милко се навежда, сякаш готов да коленичи, после се извива безсилно настрани, изпуска кесията с бананите и пада на цимента. Кралев прибира пистолета в джоба си и почти тичешком се спуска към изхода.
Излизам от скривалището си и приближавам до падналия. По ризата на Милко вече е избило широко кърваво петно. В мъждивата светлина лицето на човека е странно бледо, с широко отворени очи, насочени към избелелия афиш на Бинг Кросби. Едната ръка е неудобно свита под гърба на мъртвия. Другата още стиска недоядения банан.
Късно вечерта минавам край „кафенето на българина“ на път да прибера колата си. Блесналото в неона и огледалата си помещение е празно и аз се готвя да отмина, когато зървам на масата в ъгъла, там, дето седят гостите на съдържателя, Тони.
Тони е облакътен пред чаша мартини, сякаш дълбоко замислен за нещо, макар че едва ли е способен да мисли за каквото и да било, тъй като е съвсем пиян. Очите му са размътени и блуждаещи, а тютюневите му пръсти машинално се ровят в косата му.
— А, най-после един приятел — избъбря неясно той, като ме вижда да се приближавам. — Един приятел, в една такава черна вечер…
— Защо черна вечер? — питам сухо, като се изправям до масата.
— Ами ти не чу ли? Милко е убит… Преди два часа го открили захвърлен на някаква станция… Комунистите са му видели сметката… Сядай де…
— Значи, наистина останахме седем — измърморвам, като сядам.
— Засега, да… Седем… лошо число… Но има изгледи да останем и шест — казва мрачно Тони, като едва обръща езика в устата си. — Гледай, братче, и теб да не те изтървем… — Той вдига натежалата си глава и извиква към дремещия зад тезгяха келнер: — Гарсон, още две мартини!… За бог да прости!
ШЕСТА ГЛАВА
— Какъв дявол те води насам? — пита Франсоаз, като ме въвежда в антрето, но спира тук и ми отправя недоволен поглед.
— Скъпа моя, дойдох да те поканя на обед.
— Аз и без тебе мога да ида да се наобядвам. Което всъщност тъкмо се готвех да сторя.
Тя наистина е облечена за излизане — рокля от скъпо имприме на черни и бели цветя и дълги бели
