отвръщам:
— Че какво го дразня?
— Можеше да му кажеш истината: че статията не е нито моя, нито твоя, а ни е пратена отдругаде.
— Защо трябва да й давам обяснения?
— Значи — дразниш я.
— Виж какво, Милко: мен такива истерии като нейните хич не ме трогват. Нали парите, с които баща й я облича, са от Центъра? Нали франковете, с които ти и аз я черпим, са от Центъра? Тогава какво се прави на честна? Щом е честна, да си вземе куфарчето и да се омита, а не да ми чете лекции. Омръзнало ми е от лекции.
Милко отново ме поглежда замислено, но не отговаря. Той днес толкова е прекалил с бъбренето, че сигурно две седмици няма да отвори уста. Навежда глава и се задълбочава в коректурите. Подир туй за моя изненада отново вдига очи и казва като на себе си:
— Тя е едно нещастно момиче.
Я го виж ти мълчаливия.
Излизам от Центъра в 12 часа, както обикновено, но не отивам в кафенето „при българина“, защото навън грее хубаво слънце и защото съм канен на обяд у Франсоаз.
Додето се промъквам с ягуара си през наплива от коли по Лафайет, аз отново се връщам мислено към дочутия телефонен разговор. Съвсем ясно, онзи от другата страна беше Тони. Съвсем ясно също, че часът на срещата е седем вечерта. Това „Сен Мартен“ обаче вече не е толкова ясно. С подобно име съществуват две улици и един булевард, без да говорим за ситето Сен Мартен, вратата Сен Мартен и станцията на метрото Сен Мартен. Най-неясен е поводът на срещата. Това е нещо „толкова важно“, че Милко трябва да се срещне с Тони не в кафенето, където се срещат всеки ден, а някъде на Сен Мартен. И защо чак в седем? И защо, когато Тони вероятно бе запитал „сам ли си?“, Милко бе отвърнал „сам съм, да“, макар че аз бях в стаята и слушах разговора?
Завивам по Шосе д’Антен и излизам на Капюсин. Движението е доста претоварено, но аз се оправям някак с моя стар ягуар, може би тъкмо защото е стар. Когато напираш с една такава бракма, хората усещат, че си готов на рискове, защото няма какво толкова да я жалиш тая бракма, и затова ти правят път.
„Сам съм, да.“ Очевидно Тони държеше разговорът да не бъде чут от друго лице и това друго лице вероятно бях аз, понеже освен мене друг почти не влизаше в тяхната стая. „Сам съм, да.“ Значи, за Милко беше без особено значение, че чувам разговора. Следователно той или не вземаше толкова на сериозно тоя разговор, или не се страхуваше от мен. Защо да не се страхува от мене? Тук всеки се страхува от всеки. С какво бих могъл да спечеля доверието му, след като за два месеца не бяхме разменили повече от пет приказки?
Слизам по рю дьо ла Пе, минавам площада Вандом и излизам на Сен Оноре. Франсоаз живее тук. В нещо като студио, но не от категорията на моето.
Салонът е покрит от край до край с дебел бледорозов килим. Стилните мебели са от сиво дърво, тапицирани с кадифе, също бледорозово. Ниски полирани масички, лампи в китайски вази с копринени абажури и всичко останало, включително мебелът с напитките. Домакинята ме посреща, облечена в строга тъмносива рокля, предназначена вероятно да ми напомня, че обедът ще има чисто делови характер.
След като измъкваме от споменатия мебел необходимото за един скромен аперитив, ние излизаме на терасата, дето между грижливо поддържания гъсталак от вечнозелени растения е наредена маса за двама.
— Липсва ти един оранжев навес — забелязвам аз, като сядам на посоченото ми място, и се оглеждам.
— Затова пък ти си налице. Заедно с всичките неприятности, които идат от тебе.
— Дръж се по-учтиво. Не забравяй, че говориш на човек с единия крак в гроба. А за мъртвите или добро, или нищо.
— Ти май преживя вече два подарени дни…
— Днес е вторият. Срокът беше до неделя.
— Не е чудно да си позвънил междувременно на червенокосия… — промърморва Франсоаз, като излиза да донесе ястието.
Тя знае, разбира се, че не съм звънял никому. Допускам дори, че е оценила твърдостта ми и акуратността, с която я уведомих за посещението на червенокосия.
По-късно, додето се храним, аз отново се връщам към нашите американски колеги:
— Интересно как Дъглас не е надушил, че ти си ми уредила бягството…
— Защото след като го уредих, отидох в „Копакабана“ и той има възможността лично да констатира присъствието ми там. И защото на другия ден отидох наново да те посетя във вилата. Прислужникът влезе вътре да съобщи за мен и аз чух ясно гласа на Дъглас: „Отпрати я, само тя ми трябва сега!“ Те бяха наблъскали толкова микрофони в тая вила, че не им беше хартисала техника за градината.
— Слава богу. Иначе щяха да накичат и дърветата с микрофони като коледни елхи. А пропо, уреди ли се въпросът за моята техника?
— Всичко е уредено.
— У тебе ли е?
— Извинявай, но аз не съм магазин за радиоуредби. Ще си получиш това, което ти трябва, не бой се. А сега яж.
— Ордьовърът беше отличен. Рибата — също. За печеното да не говорим — казвам аз в края на обеда. — Франсоаз, ние трябва да помислим с теб за едно семейно огнище. Ти си отлична домакиня и квартирата ти не е лоша.
— Квартирата ми е за сам човек. А колкото до обеда, той е доставен от ресторанта на ъгъла.
— Ти винаги намираш начин да изсипеш върху чувствата ми кофа студена вода. Направи ми тогава поне една малка услуга: трябват ми извлечения от банковите сметки на мосю Димов.
— Френските закони пазят тайната на личните влогове…
— Тъкмо затова се обръщам към тебе. Иначе и сам щях да се справя. Димов официално влага парите си в Лионската банка. Но аз съм почти сигурен, че той има сметки и в други банки. Тия именно сметки ме интересуват.
— Добре, ще направим справка. Яж де!
— Приключих. Мога да поема само едно кафе.
Тя донася от кухнята купа с плодове, после кристална колба със силно кафе, а после и една плоска картонена кутия.
— Ето ти още нещо за десерт — казва Франсоаз, като оставя кутията до чинията ми.
Отварям кутията. Вътре се намира един нов черносин маузер 7,65 с три пълнителя.
— Надявам се, че знаеш откъде се слагат патроните.
— Като дойде време да действувам, ще те повикам ти да ги поставиш — измърморвам аз и прибирам пистолета с пълнителите в задните си джобове.
— Няма да дойде такова време. Хич и не си въобразявай, че можеш да си играеш на „пам-пам“. Пистолетът ти се дава, но не ти се разрешава да го употребяваш. Освен…
— Знам, знам. Разбрахме се.
Докато пием кафето, аз разказвам на Франсоаз последните новини от Центъра, уточнявам с нея някои подробности по поведението ми в най-близко бъдеще и получавам сведения за това, как ще ми бъде доставена необходимата техника. После ставам да си вървя, но физиката на чернокосата въпреки строгата рокля така ми действува, че аз спирам насред хола и я прегръщам.
— Остави ме… Имам работа… Както и ти.
После, като забелязва намусения ми израз, добавя:
— Можеш да дойдеш довечера… Ако не ти мине дотогава… Но не преди единадесет…
