посреща с нов въпрос:
„Вашият баща, мисля, е бил книжар?“
„Издател — поправям аз, леко засегнат. — Между другото, той е издавал и произведения на английската литература…“
„Аз съм американец“ — уточнява малко сухо Дъглас.
„Също и на американската; «Отнесени от вихъра», «Бабит», «Американска трагедия»…“
„Интересно — промърморва без всякакъв интерес полковникът. — Все пак не прекалявайте с къпането. Отсега нататък ще имате възможност да се къпете винаги когато пожелаете.“
Оттатък има един гардероб с много костюми и мъжко бельо.
„Опитайте този, вярвам да ви стане… Чудесно… Още малко уиски?“
Усещам чистотата на собственото си тяло почти с опиянение. Също и допира на новото хладно бельо. Костюмът ми е като по мярка. Обувките — малко по-широчки от необходимото, но това е по-добре, отколкото да те стягат.
„Не сте ли гладен? Аз лично умирам от глад.“
Отново шеметното летене в шевролета, накланящите се над нас фасади при завоите, ревът на мотора при форсирането на газта и рязкото спиране под ореола на една бяла неонова дума: „Копакабана“.
Сега лицето на полковника се разлива и чезне пред очите ми в дима на цигарата, а аз се мъча да се отърся от замайването и да проумея смисъла на фразите, произнасяни с протяжен акцент:
— Пропуснах да ви кажа, че аз не съм полковник от пехотата, а от разузнаването…
— Какво значение… — махам великодушно с ръка и си наливам чаша шампанско, като се старая да държа здраво бутилката.
— Значението е в това, че ако бях полковник от пехотата, не бих имал никаква възможност да ви помогна, а сега мога да ви предложа да работите за нас.
— Готов съм да работя и за дявола — заявявам аз не твърде тактично. — Ще работя и за дявола, стига да не ме връщате в България или в затвора.
— Ние ви предлагаме да работите не за дявола, а за свободата, господин Бобев.
— Дадено, ще работя и за свободата — кимам примирено. — Изобщо готов съм да работя за каквото и да е, само да не ме връщате обратно.
Полковникът ме наблюдава известно време мълчаливо. Устните и очите му изглеждат странно бледи дори в розовия полумрак. В ъгъла на оркестъра една тромпета и един саксофон пръскат сребристи мълнии и сластно-протяжни звуци.
— Вашите възгледи, доколкото имате такива, ми се струват по-скоро възгледите на цинизма — забелязва със суха, безцветна усмивка Дъглас.
— Познахте. Само не заемайте поза на превъзходство, защото и вашите възгледи биха били същите, ако бяхте прекарали живот като моя.
— Добре, добре — кима отстъпчиво полковникът. — И все пак вие сте имали някаква подбуда, за да избягате?
— Да, но не от рода на тая, да се боря за свободата на отечеството. Моята подбуда се нарича „Младенов“.
— Чувах вече това име. Така се казва човекът, с когото сте минали границата, нали?
— Вие очевидно знаете всичко…
— Почти всичко — поправя ме сивокосият.
— Тогава защо продължавате да ми задавате въпроси? Защото и недоверието продължава, така ли?
— Вижте, Бобев: ако недоверието продължаваше, вие щяхте и досега да се намирате в килията си. Така че смятайте тая тема за изчерпана. Аз обаче държа да чуя всичко от собствената ви уста. Такъв ми е навикът: работя без посредници.
— Чудесно — свивам рамене. — Питайте каквото искате. Аз вече свикнах да отговарям на всякакви въпроси.
— Ставаше дума за Младенов — напомня полковникът. — Що за птица?…
Блусовете са свършили. Тъмните двойки се разотиват от дансинга в розовия полумрак. Келнерът в бял смокинг се изправя до масата ни.
— Още една бутилка? — предлага Дъглас.
— За мене не, благодаря — отвръщам. — Не обичам да прекалявам.
— Чудесна привичка — съгласява се полковникът и отпраща с ръка келнера. — Та що за птица е, казвате, тоя Младенов?
— Важна птица… Имам предвид в средите на бившата опозиция. Лежал е в затвора. После го пуснали. Случайно се запознахме в кварталната кръчма. Сприятелихме се. Умен човек, някогашен министър, а сега слязъл до нивото на кръчмарски политикан. „Ако успея да мина границата, ще стана асът на парижката емиграция“ — каза ми веднъж. „Че мини я, кой ти пречи?“ — отвърнах. „Нямам канал.“ „Може да се уреди — казвам, — но при едно условие: да вземеш и мене.“ Така сключихме договор.
— А вие откъде знаехте за канал? — пита Дъглас, като ми поднася пакетчето „Филип Морис“.
— В момента не знаех нищо за никакъв канал. Но аз съм по майчина линия от гранично село. Идвало ми беше и по-рано на ум да използувам един приятел от детинство, за да ме преведе през границата, обаче се сещах за тая работа само така, когато нещо ми накипеше. Аз, господин Дъглас, съм донякъде човек на разума и не обичам фантазьорствата. Ще мина границата, а после къде ще вървя по дяволите? Хамалин ли ще стана в Пирея, или какво?
Замълчавам и се взирам в полковника, сякаш чакам от него отговор на въпроса си. Лицето на сивокосия сега се очертава ясно и неподвижно в мъглата на тютюневия дим. Замайването ми е преминало. Отмествам очи встрани и погледът ми пада върху младата жена, седнала на съседната маса. Допреди минута масата бе празна, в това съм сигурен, а сега изневиделица там се е появила една чернокоса красавица в строг тъмен костюм със сребърни копчета и със снажни високо кръстосани крака.
Дъглас улови погледа ми, но без да дава вид, че е забелязал нещо, напомня:
— Ставаше дума за Младенов…
— Именно. Едва когато се сприятелих с Младенов, мечтите ми за бягство добиха формата на реален план. Младенов е наистина знаме за част от политическата емиграция. В Париж биха го носили на ръце, а покрай него и аз бих се наредил някак. При това старецът ми беше симпатичен.
— Заради идеите си или как?
— О, идеите!… Идеите не струват много нещо в наше време, господин Дъглас. Освен може би като прикритие на користни намерения.
— Нима вие сам не изповядвате никакви идеи?
— Никакви освен чисто негативни.
— Например?
Очите ми отново несъзнателно се насочват към двата снажни крака, предизвикателно кръстосани на три метра от мен. Може би малко пълни под коленете, но добре изваяни. Жената е отправила тъмния си поглед някъде отвъд дансинга и не ми обръща никакво внимание.
— Например аз съм против социализма — казвам, като отмествам с усилие очи към събеседника си. — Никой не ме е питал дали искам да се строи социализъм, или не, следователно не желая да ми го натрапват. Нямам обаче никаква идея с какво трябва да се замени социализмът и изобщо пет пари не давам за такива велики проблеми. Достатъчни ми са моите лични въпроси. Нека всеки я кара, както разбира. Това е най- добрата политическа програма.
— Значи, вие сте нещо като анархист?
— Не съм никакъв — измърморвам, като усещам, че двата крака отново се наместват в мисълта ми като идея фикс. — Ако това, че не съм никакъв, ви звучи като анархизъм, тогава смятайте ме за анархист. Все ми е едно.
— А какво стана с Младенов? — връща ме на темата полковникът, като долавя, че гледката на съседната маса е на път отново да ме разсее.
— Всичко стана, както го бях предвидил. Може да съм слаб по великите идеи, но в практическите неща съм доста находчив. Повиках чрез трето лице приятеля от село да дойде в София, дадох му една сума, за да
