го ентусиазирам, и уговорихме всички подробности. В уречения ден и час двамата с Младенов се озовахме на съответното място. Приятелят от детинство се оказа опитен водач и щяхме да минем незабелязано границата, ако не бе станала една малка авария. Впрочем, на вас всичко това вероятно вече ви е известно…
— В общи линии да. Но не пречи да го чуя отново.
Поколебавам се. Не защото искам да премълча нещо, а понеже тъкмо в тоя миг оркестърът подема някакъв оглушителен туист. Двойките отново нахлуват върху дансинга и заиграват с такова увлечение, та имам чувството, че ще получа морска болест от тия люшкащи се задници. Дъглас ме гледа през дима на цигарата си, сякаш все още ме изучава.
— Стана една авария. Надушиха ни и откриха огън. Младенов може да е голям политик, но се оказа страхливец. Загуби ума и дума и се спусна да бяга не накъдето трябваше. От гъсталака точно срещу него изскочи граничар с автомат и щеше да му свети маслото, ако не бях стрелял. Войникът падна. Повлякох Младенов и се спуснахме по урвата на гръцка територия.
Келнерът в белия смокинг отново е щръкнал пред нас. Поглеждам го неволно, защото ми закрива гледката към съседната маса.
— Ще приемете ли да пием още по чаша? — обръща се към мене Дъглас. — Аз също съм умерен в пиенето, но за една вечер можем да направим изключение.
Вдигам безразлично рамене и Дъглас кима на келнера, като сочи празната бутилка, човекът с белия смокинг грабва кофичката с леда, изчезва като призрак, а след малко отново се появява, отваря с ловкостта на виртуоз шампанското, налива чашите, покланя се и тутакси изфирясва. Дамата на съседната маса описва бавен полукръг с тъмния си поглед, минава транзит през нас и втренчва очи към изхода.
— Наздраве! — казва полковникът и отпива от чашата си. — Трябва да ви призная, господин Бобев, че тъкмо този инцидент при минаването на границата ме накара да се намеся на ваша страна. Вие не сте дете и вероятно се досещате, че показанията ви бяха съответно проверени. След което аз, понеже съм свикнал от малки неща да правя големи изводи, реших, че вие сте съобразителен, хладнокръвен и смел човек, следователно можете да ни бъдете полезен…
— Не знам какъв съм — отвръщам апатично. — Знам само, че Младенов навярно безпрепятствено е стигнал до Париж, докато аз шест месеца гния в тоя вонящ затвор.
— Може да е за хубаво, както казват у вас — усмихва се полковникът с бледите си устни.
— За мене хубавото е в Париж.
— Има време. Ще стигнете и до Париж. Впрочем, ако съдя по погледа ви, за вас хубави неща има не само в Париж.
— А, това е друго — отвръщам, като гузно отмествам очи от чернокосата. — След като шест месеца не си виждал жена, и най-баналната фуста ти се струва богиня.
— Вие можете да имате на разположение която фуста си изберете — забелязва Дъглас.
— Непременно! — засмивам се саркастично. — Вие, изглежда, забравяте, че даже костюмът, който нося на гърба си, не е моя собственост.
— Вие говорите за днес, господин Бобев, а аз ви говоря за утре. Утре ще се събудите в една чудесна вила, — с баня, с градина и всичко останало и ще можете да се храните и обличате, както ви се харесва.
— А какво друго ще правя в тая вила?
— Ще се научите малко на занаят — отвръща неопределено полковникът, като любезно ми пълни чашата.
— Ще мога ли да излизам? — питам аз подозрително.
— Засега не…
— Значи, пак затвор, но от луксозна категория.
Дъглас енергично поклаща глава.
— Грешите, приятелю, грешите. Не става дума за затвор, а за професионална предпазливост. Когато му дойде времето, ще ходите, където щете. А дотогава, за да не скучаете, ще ви абонираме за някоя фуста.
Той ме поглежда хитро и прави широк жест с ръка:
— Избирайте, господин Бобев! Избирайте която щете! Уверете се на практика, че полковник Дъглас не говори празни приказки.
Жестът на сивокосия обгръща цялото заведение и спира красноречиво на бара, където върху високите столчета са насядали половин дузина вакантни красавици. Отмятам ги една по една с поглед, а после отново втренчвам очи в чернокосата на съседната маса.
— Достатъчно — вдига ръка Дъглас и повторно се усмихва с бледата си усмивка. — Разбрах предпочитанията ви.
Той кима на келнера, който пак се е появил в околностите, прошепва му няколко думи, след което оня сервилно се покланя и се отправя към чернокосата. Човекът в сиво вдига чашата си и заговорнически ми намига, без дори да погледне към съседната маса. Той знае, че волята на полковник Дъглас е закон.
Лошото е, че има и закононарушители. Дамата изслушва безразлично посланието на келнера, после се усмихва презрително и казва вероятно нещо не особено приятно, което малко подир това бива предадено доверително на сивокосия. Полковникът свива недоволно сламените си вежди, отпива от чашката си и ме поглежда:
— Май че сме сбъркали. Дамата твърди, че не е от професионалните, макар че аз бих се обзаложил в обратното. Ще трябва да насочите вниманието си към бара.
— Излишно е. Изобщо не се притеснявайте за мене.
Мисълта да ми бъде сервирана дама по поръчка никак не ме блазни и все пак усещам, че съм засегнат от отказа на чернокосата. Дъглас очевидно също е малко ядосан, задето не е успял да прояви всемогъществото си.
— Добре — казва той неочаквано. — Вие ще я имате вашата избраница, та макар и наистина да не е от професията.
— Моля ви се, каква избраница… Оставете я тая надменна курва! — възразявам пренебрежително.
— Не, вие ще я имате, за да разберете, че полковник Дъглас не говори празни приказки.
Той извръща леко глава, поглежда почти неприязнено чернокосата, а после повиква с ръка келнера:
— Направете сметката!
Събуждам се в една слънчева бледозелена стая. Изкъпвам се в баня, бляскаща със синия си емайл и никеловите си кранове. Закусвам в уютен розов хол, после се обтягам в мекото кресло под оранжевия навес на верандата, за да оставя очите си да отпочинат върху буйната зеленина на градината. С две думи, вилата-обещание вече е реалност.
Освен мене във вилата има само двама души — градинарят и прислужникът. Те са на мое разположение и аз — на тяхно, защото вероятно им е наредено да ме пазят. Иска ми се да им кажа: „Гледайте си работата, не съм луд да бягам от рая.“ Но не казвам нищо, за да ги държа в напрежение.
Изобщо аз рядко казвам повече от необходимото. Животът ме е научил, че ако вземеш много да дрънкаш, винаги ще изпуснеш някои излишни неща, които другите ще използуват срещу тебе. Затова, ако ти се дрънка, дрънкай на ум. Приказките водят до саморазкриване, а в тоя свят колкото по-малко се разкриваш, толкова по-малко си уязвим.
Разтварям едно от пакетчетата „Филип Морис“, оставени от нечия грижлива ръка, запалвам цигара и отново се заглеждам към градината. Маслиновите дръвчета са сребристи, сякаш избелели от слънцето. Листовината на портокалите е гъста и тъмна, а зад тях е почти черната стена на кипарисите. Раят е достатъчно добре залесен, за да не можеш да получиш никаква представа за околността.
Отвъд стената на кипарисите се чува бучене на кола, която спира нейде наблизо. После прозвучава звънецът на пътната врата и след малко в хола зад гърба ми се раздават бързи и твърди стъпки.
Обръщам глава. Над мене се извисява полковник Дъглас с бледото си безцветно лице, сякаш току-що
