Би трябвало да отговоря: „Осигурих ти, значи, добро наследство и шефско място, а сега ми обръщаш гръб. Чакай, старче, тия работи така не стават.“ Но това са детинщини и после, човек не може да приказва свободно в една стая, където всичко се подслушва. Затуй се задоволявам да измърморя:
— Умрял съм ви за Центъра. Донесох екземпляри от новия брой, защото такава ни беше уговорката. За другото не се вълнувай. Можеш да смяташ, че не се познаваме.
Младенов понечва да изяви някакъв лицемерен протест, но пресметливостта му надделява и той казва сухо:
— Така ще бъде най-добре. Впрочем, ако не бързаш, почакай десетина минути. Кралев искаше да говори с тебе.
Новият шеф ми кима леко и си излиза. Този път гърбът му е още по-изправен, защото от него е паднало бремето на една главоболна дружба.
„Защо не, ще почакам — казвам си аз. — Човек никога не знае какво може да излезе от един разговор.“
Кралев очевидно е някъде навън. Той обаче не ме принуждава дълго да чакам, защото само няколко минути по-късно нахълтва в стаята и се изправя пред бюрото ми, сложил заканително ръце на кръста си. Черните му очички са кръвясали от злоба, снопче от рядката му мазна коса се е спуснало над челото. Тоя заплашителен вид не ме вцепенява, защото друго не съм и очаквал. По-изненадваща се оказва репликата му:
— Къде е момичето?
Сега я втасахме. Очаквах да чуя „къде беше снощи?“ или „кой уби Димов?“, но не и „къде е момичето?“
— Омъжи се — отвръщам студено.
— За кого се омъжи? — пита Кралев и прави крачка към бюрото.
— За Младенов.
— Ти идиот ли си бе! — изкрещява ми Кралев, който явно не може да се владее повече. — Как може дъщерята да се ожени за баща си?
— А, ти за дъщерята ли питаш? Аз пък мислех, че се интересуваш от Мери Ламур.
— Слушай — изръмжава чернокосият през зъби — не се опитвай да ме правиш на диване! Къде е момичето?
— Ако става дума за Лида — нямам понятие.
— Лъжеш!
— Аз лъжа само при нужда — уточнявам спокойно и вадя цигарите си. — А в случая такава нужда липсва. Може би щях да знам нещо по-определено за момичето, ако твоите двама глупаци не бяха се напъхали, дето не им е работа.
— Какви ги дрънкаш?
— Ей такива, на̀! Вчера следобед бях в „Колизе“ с една приятелка и току изведнаж, гледам: Лида. Дошла да ме търси, понеже знаела, че следобед ходя в „Колизе“, и искала да води с мене сериозен разговор. Казах й, че заради нейния разговор не мога да си зарежа приятелката. Но понеже Лида настояваше и понеже ми се видя разтревожена, обещах да намина по-късно към тях. „Аз, вика, не съм вече при татко. Живея временно в един хотел близо до Етоал.“ „Добре, казвам, ще дойда в хотела.“ „Не искам, вика, да идваш в хотела.“ „Е, тогава кажи какво искаш — казвам, — защото виждаш, че не съм сам.“ И тя ми посочи улицата, дето да се срещнем, и се разбрахме за часа и сигурно щяхме да се срещнем, ако твоите типове не бяха ме притиснали.
— Лъжеш! — повтаря Кралев но тоя път не тъй уверено, защото, изглежда, съобразява.
— Казвам ти самата истина. Пък ти, ако искаш, вярвай.
— Ти си тарикатче, ама от глупавите — промърморва Кралев. — Около Етоал няма един милион хотели. Всичките ще ги проверим и ако се окаже, че лъжеш, приготви си молитвата.
— Не вярвам да се е записала с името си, щом е избягала — подхвърлям аз.
— Няма значение с какво име се е записала. При всички случаи ще я открием. Освен ако си излъгал. Тогава…
— Добре — прекъсвам го. — Това за молитвата вече го каза. Ето ти готовите броеве. А сега нареди на онези глупаци да ми върнат колата.
— Каква кола? — учудва се престорено Кралев.
— Тая същата, моята, дето си заповядал да ми я задигнат.
— Тук друг издава заповеди. Защо не се обърнеш към Димов?
Чернокосият ме поглежда изпитателно, обаче много си въобразява, ако мисли, че ще ме хване.
— Защо да се обръщам към Димов? Не съм вчерашен. Знам кой ги забърква кашите.
— Друго знаеш ти! — изревава в лицето ми Кралев. — Иначе би отишъл при Димов, и то още тая заран, защото Димов е по-отстъпчив от мене. Но ти знаеш, че Димов го няма, че Димов е на оня свят! Кой го прати на оня свят, ти ли?
Кралев, се е надвесил заплашително над бюрото и аз едва устоявам на желанието да си вдигна крака и да го ритна в четвъртитата челюст.
— Не ме пръскай със слюнка — казвам. — Говори по-отдалеч. И най-важното, недей говори глупости. Това, че Димов е отишъл на оня свят, от тебе го научавам. И ако някой насилствено го е пратил на оня свят, не е никак трудно да се разбере кой е тоя някой.
— Не е трудно, добре го каза. Ти си му светил маслото.
— Виж какво, Кралев: ти вероятно убийствата ги разбираш по-добре от мене и сигурно знаеш, че за предумишлено убийство е нужен мотив. Ти знаеш също тъй, че аз нямам
— Защото това е пак една от лъжите ти…
— За този брак в кметството на Девети арондисман има акт под номер 5311. Тоя брак е сключен едва вчера заранта. По силата на тоя брак нашият Младенов се докопва до една богата наследница, ако са верни приказките, че Димов е завещал всичко на Мери. Ясно ли ти е? Ясно ти е, разбира се, само че ти умееш да се правиш на глупак, когато ти отърва.
— Я си дръж езика! — изръмжава Кралев, но мисълта му, изглежда, е заета с друго.
— Нареди да ми върнат колата! — напомням аз.
Той ме поглежда разсеяно, като че не разбира думите ми, после казва безучастно:
— Колата ти е долу на улицата. Вдигай се и заминавай. Повече да не си стъпил тук.
Моята таратайка наистина ме чака долу, сякаш нищо не е станало. Когато няколко минути по-късно потеглям, забелязвам в ретровизьора, че съм си намерил това, което съм търсил: пежото на Гарвана се движи неотстъпно подире ми, без дори особено да се прикрива. Тая история за срещата с Лида бе удобна за момента, но тя ми осигури и един нежелан надзор, най-малкото до края на деня.
Ягуарът ми се движи бавно по мрачния улей на рю дьо Паради, която напускам завинаги. Нещо като повторно изгонване от рая, при това без компанията на никаква Ева. Едно безшумно изгонване от кристално-порцелановия рай, където дори не съм успял да поразходя слона на своите мечти. Макар че, казано преносно, немалко нещо вече е изпотрошено специално в онова предприятие, наречено ИМПЕКС.
Когато някой те следи, редно е да не даваш вид, че си го забелязал, за да не му накърняваш самочувствието. Но когато преследвачът е дръвник като Гарвана, тая учтивост става излишна, особено ако работата ти налага да се усамотиш.
Все пак аз продължавам да карам бавно, без да обръщам никакво внимание на пежото, за да притъпя бдителността на дръвника. Едва когато излизаме пред Операта и се уверявам, че Гарвана е през две коли зад мене, аз, заел удобна позиция, потеглям стремглаво на червено. Полицаят изсвирва пронизително, но движението тук е такова, че той не може да се занимава с мене. Ягуарът ми с пълна скорост поема по авеню дьо л’Опера, преминава цялото авеню, пресича Риволи и площада Карусел и излиза на кейовете. Щом
