Гарвана дотук не е успял да ме настигне, оттук нататък това ще бъде съвсем невъзможно, защото движението по кея е много по-леко, а моята таратайка е изумително чевръста.
Надувам колата с непозволена скорост, както впрочем правят и всички наоколо, стигам Бастилията, минавам по Доменил, пресичам гората Венсен и излизам на Марна. В делничен ден тук е безлюдно и тихо. В почти неподвижните масленозелени води на реката плуват тъмните сенки на дърветата. Плажът-къпалня е пуст. Малките бирарийки — също.
Поемам по тесния асфалтиран път край реката, изминавам към километър, после отбивам встрани и спирам ягуара сред една полянка между храсталака. Трябва да се справя с последната задача, останала неизпълнена снощи. Трябва да пусна в ход останалата част от техниката си, защото не знам какво ме чака.
Въоръжавам се с отвертка и пропълзявам под ягуара. Винтовете, с които гаражистът е монтирал металическата кутия, се развинтват лесно, но още при самото им развинтване имам чувството, че кутията е ненормално лека. Нищо чудно, защото тя се оказва празна.
Значи, колата ми е върната след щателен обиск и съответно изземване. Захвърлям кутията в храсталака и отварям багажника. Тенекията за масло и пистолетът в нея са налице, но това съвсем не ме успокоява. Загубата на техниката под шасито е за мене тъй съдбоносна, че поставя под съмнение изхода на цялата операция.
Единствената ми утеха при такива тежки случаи е, че и те са били предвидени — въпреки цялата им невероятност — и че все пак продължавам играта. Това не е особено голяма утеха, но по липса на друго…
Трябва поне да използувам обстоятелството, че за момента нямам зад гърба си опашки като Гарвана или Смока. Затварям багажника, качвам се в ягуара и потеглям към предградието Ножан. Намирам с питане местната пощенска станция, поръчвам бърз разговор с Марсилия и се свързвам с Лида, за да разбера спазва ли инструкциите и да й дам някои добавъчни напътствия. После отново се качвам на таратайката и се връщам в града, избягвайки улиците, където бих могъл да се сблъскам с неприятни познати. Стигам до гарата „Сен Лазар“ и гарирам в рю дьо Ром, изобилствуваща с радиопринадлежности също както рю дьо Паради — с порцелани.
Микрофончето, малкият усилвател и няколкото метра жица, която си набавям, биха накарали вероятно всеки колега да се усмихне подигравателно, но понякога се налага човек да действува с подръчни материали като прост любител. Заключвам пакетчето в кутията за ръкавици и наново подкарвам. Спирам на площад Сен Огюстен и влизам в едно кафене, за да изконсумирам всекидневния бифтек с пържени картофи. Следобеда въпреки двойното кафе ужасно ми се доспива и аз решавам, че мога да си позволя два часа сън, преди да минем нататък.
Когато гарирам пред къщи, установявам без особена изненада, че двама познати по лице емигранти вече очакват пристигането ми, инсталирани с вестници в ръка в един очукан опел рекорд. Те ме поглеждат само за справка и аз, несмущаван от никого, изкачвам вечните деветдесет и две стъпала.
Преди да се отпусна в леглото, проверявам за всеки случай дали апаратурата е на мястото си под газовата печка. Апаратурата си лежи там, дето съм я оставил. Но печката е премествана в мое отсъствие. Косъмчето, което съм използувал като белег, липсва.
Следващият подред. Следващият и този път не съм аз. Изпращаме Димов. Димов също ще почива недалеч от Хайне и Стендал. Това е за него една добра възможност да се запознае на оня свят с имената на някои автори, които приживе едва ли е чувал.
Версията на нашия домашен лекар с голямата глава и тъмните очила и този път е „сърдечен удар“. Тоя човек очевидно няма в джоба си други диагнози. Пробитото слепоочие е позатрупано с цветя и не личи. Изобщо излишно е да се вдига особен шум около семейните разпри. Но сред емигрантите отново е пръснат настойчивият слух, че и тая смърт е дело на комунистите.
Може би тъкмо затова, а може би и поради туй, че днес няма никакъв интересен мач, на гробището са се събрали над стотина души. Цветът на емиграцията е в пълния си комплект. Не липсвам и аз.
Искрено казано, покойният не фигурираше между моите приятели. Но това е без значение, защото аз изобщо нямам тук приятели. И после, аз съм дошъл не толкова за покойния, колкото за двама-трима от живите. Един от тях, в черен костюм, с благородна старческа осанка и агресивно изхвръкнала напред адамова ябълка, в тоя момент произнася надгробното слово. След като три дни по-рано е говорил за младата гвардия, той отдава днес нужната дан и на старата — на изпитаните борци, към които е принадлежал и покойният, останал верен до гроб на свещените национални идеали. Изобщо — думите не се пестят, понеже нищо не струват и понеже за някои хора няма по-приятно от това да слушат мелодията на собствения си глас, особено когато тя е тържествено траурна.
Самочувствието на Младенов през часовете на нашата раздяла очевидно още повече е нарасло. Той вири нагоре темето си с няколкото бели косъма в края на всяка фраза, сякаш пита „добре ли го казах?“, и често изнася напред костеливия си юмрук, като че се готви да светне някого в носа. Словото добави особен патетизъм в пасажа за тия, които няма да оставят свещеното дело недовършено, при което ораторът очевидно има предвид главно себе си.
Мери Ламур противно на очакванията ми не само не е в първата редица на опечалените, но дори е застанала най-отзад. Когато по някое време при едно бегло поглеждане жената забелязва присъствието ми, тя съвсем непредпазливо се приближава и ми прошепва:
— Трябва да ми помогнеш, Емиле. Попаднах в истински капан.
Озъртам се, но множеството пред нас е изцяло погълнато от надгробното слово, включително Гарвана и Смока, които следят оратора, зяпнали от учудване пред ловкостта му да говори много, без да каже нещо.
— Какъв капан? — питам също шепнешком.
— Твоят Младенов иска да му прехвърля цялото наследство. „Ако не, вика, ще те предам на полицията.“
— Не бой се. Докато получиш наследството, ще има поне два-три дни формалности.
— Два-три дни не са много.
— Достатъчни са. През това време аз ще укротя стареца.
— Сигурен ли си?
— Щом ти казвам.
— Умирам от страх. Ще ме предаде, без да му мигне окото.
— Не бой се. Плаши те само. И изобщо, точка по въпроса. Ако се боиш, довечера не се прибирай при Младенов. Върви другаде. Иди в хотел „Насиоиал“. Голям хотел, никой няма да те усети. По някое време и аз може да намина.
— Така ще направя. И ела непременно. Само на тебе разчитам.
Мери Ламур ме поглежда по начин съвсем неуместен за кътчето, дето се намираме, но аз я приканвам с очи да се върне на мястото си и тя се подчинява.
В скръбната тишина бодро прозвучава призивът „вечна да бъде паметта ти!“, подир което следва ритуалът на спускане тялото и най-сетне познатият тропот на буците пръст върху капака, един, общо взето, глух тропот, но значителна по-съдържателен от всякакви слова.
Множеството се запътва към изхода. Аз скромно чакам отстрани да се източат величията. Кралев и Младенов вървят заедно и разговарят. Когато наближават до мене, Кралев хвърля едно око насам, но като че не ме вижда, и казва нещо на Младенов. Онзи поглежда часовника си и кима. Логично е да се предположи, че си дават среща. Неизвестно е само къде и кога.
Всъщност независимо дали ще има среща или не, и независимо къде и кога ще бъде тя, моят план е предварително установен. Той е твърде прост, защото е съставен по правилото „ще правиш това, което единствено е възможно да правиш при дадените обстоятелства“.
Явяването ми на погребалната церемония цели между другото известен практически ефект: да покажа на някои хора, че нямам никакъв интерес да се крия повече и че пет пари не давам, ако продължават да ме следят. Когато потеглям с ягуара си към площад Клиши, установявам, че опелът на двамата непознати
