— Това го чух още когато искахте да ме къпете в банята.
— Тогава обвиненията срещу тебе бяха дребна работа. Тогава те мислехме само за френски агент. А сега разбрахме, че си и български!
— Ти май не си на себе си — казвам тихо. — Освен ако си го измислил съзнателно, за да ми отмъстиш за друго.
— Така да бъде — отстъпва Кралев. — А ти къде пропадна тая заран?
— Питай Гарвана, нали беше по петите ми. Питай твоето „пиу-пиу“, нали всичко ти казва.
— А ти защо не искаш сам да отговориш? Защото отиде да предаваш, така ли? Само че предавателят се оказа в дефицит. Изчезнал яко дим!
В тавана се разнася нещо като кашлица. Кралев се смее с явна наслада, без обаче да ме изпуска от очи:
— Може ли да обясниш за какво ти беше този предавател? Или, хайде, остави това. Знаем, че ти е бил за връзка с България. Кажи поне от кого и кога го получи!
— Тук има някакво недоразумение… — измърморвам, като съобразявам, че в тавана е вече доста тъмно, за да изпробвам при първия удобен случай номера със скока.
Но Кралев може би е отгатнал мислите ми, а може би това е просто съвпадение: един широк ослепителен сноп светлина избухва от лявата ръка на чернокосия и ме обгръща.
— Пречи ли ти? — пита с участие Кралев. — Няма как, неудобно е да говорим на тъмно, пък може и да сбъркам, та да улуча главата ти вместо корема. Аз, знаеш, винаги стрелям в корема: лесно е за улучване и няма отърване, особено ако пуснеш целия пълнител… Та, казваш, недоразумение, а?
Той замълчава и следи известно време мъчителните ми примигвания.
— Мигай повече — съветва ме Кралев. — Така светлината се разредява… Та, недоразумение викаш, а?… Вярно, само че ние го пръснахме вече това недоразумение… Оказа се, че гаражистът работел за вас, а пък жена му работеше за нас. Посещението ти, монтажът на радиостанцията, всичко се изясни. Пречукахме го, за твое сведение, човека, защото така бяхме обещали на жена му. Тя е още млада булка и е лапнала по друг. Човешки работи. Сега пък дойде ред тебе да пречукаме…
— Виж какво, Кралев — казвам, като се стремя да гледам встрани от електрическия фенер. — Ти вече пречука Милко. Пречука го в мое присъствие. Съжалявам само, че нямах възможност да се намеся. Затуй пък уведомих подробно французите. Уведомил съм ги и по това, че си решил да ме ликвидираш…
— Интересно… — избъбря подигравателно чернокосият.
— Имай предвид, че в момента не говоря празни приказки. Аз съм сега в ръцете ти и ти наистина можеш да ме пречукаш, обаче имай предвид, че ако първия път си минал гратис, тоя път ще платиш с лихвите. Само ще те скъсят с една глава, нищо повече.
— Абдал! — изръмжава през зъби Кралев. — Намерил с какво да ме плаши. Че аз не Милко и тебе, ами една дузина такива като вас да пречукам, пак никой няма да ме пипне с пръст бе, абдал! Ти не разбра ли, че комунистите тук не ги броят за хора? Едно куче да ритнеш е по-опасно, отколкото да очистиш един комунист. Намерил и той с какво да ме плаши, абдалът му с абдал! — измърморва Кралев, сякаш се обръща към някой невидим свидетел. — Не мърдай! — изревава внезапно той.
Аз само съм понечил да сложа ръка на очите си, за да си отпочинат от ослепяващата светлина.
— Чувай, тарикатче — казва чернокосият с по-спокоен тон: — Ако искаш да правим пазар, имай предвид, че няма да стане както си го намислил. Изобщо с французите няма да ме уплашиш. Така че, ако искаш да правим пазар, дай да го правим сериозно.
„Значи, наистина се касае до игра — мисля аз, като се опитвам да гледам през мигли, колкото да не изпускам движенията на чернокосия. — Затова Кралев е толкова речовит. Нищо. Играта в момента все пак обещава известна отсрочка.“
— Добре де — измърморвам. — Кажи ти какво предлагаш. И махни тоя фенер от очите ми.
Кралев великодушно откланя на няколко сантиметра снопа светлина, така че сега поне едното ми око е в полусянка.
— Къде е Лида? — запитва чернокосият.
— Това ли ще е пазарът?
— Това. Казвай къде е Лида и ми се махай от очите.
— Чакай, така не става! — спирам го аз. — Казвай къде е Лида и получавай един пълнител в гърба. В корема или в гърба — резултатът е все същият, Кралев.
— Давам ти дума, че няма да стрелям!
— Че какво ще я правя аз твоята дума? Не ми давай дума, гаранции ми дай!
— Какви гаранции? Да не искаш да ти връча пистолета си?
— Не съм толкова жаден — отвръщам. — Достатъчно е да го поделим: на тебе пистолета, на мене — пълнителя. И то след като покажеш, че нямаш друг в джобовете.
— Почваш много да капризничиш! — изръмжава Кралев. — Ще ме накараш да се откажа от всякакъв пазар.
— Виж какво, Кралев: може да се мислиш за хитър, но недей си въобразява, че ще успееш с хитростите си да откриеш Лида. Девойката е на такова място, че и дяволът не може я откри. На всичко отгоре тя до два-три дни ще изчезне и от това място. Окончателно и безследно. Така че ако наистина държиш на нея, недей да изпускаш единствения си шанс.
— Че ти можеш да ме пратиш на баня, както тази заран с хотелите около Етоал.
— А пък ти можеш да провериш. Мястото, където е Лида, има телефонна връзка. Пет минути след като ти го посоча, ти вече ще знаеш там ли е Лида, или не.
Кралев ме гледа пронизително, като преценява думите ми. После, без да изпуска пистолета, поставя фенера между краката си и с лявата ръка набързо ми показва съдържанието на джобовете си.
— И задните джобове! — подканям го аз.
Той неохотно се извръща леко наляво, като изтегля вътрешността на единия джоб, после надясно, като бърка в другия джоб. Там наистина се оказва един резервен пълнител.
— Хитруваш, значи? Тогава какъв пазар ще правим?
— Не хитрувам! Забравил бях, тарикатче такова!
— Хвърли го насам!
Кралев ми подхвърля пълнителя и аз го улавям във въздуха.
— Сега хвърли и другия!
Чернокосият вади пълнителя от пистолета и също ми го подхвърля.
— А куршумът в цевта?
Кралев ме поглежда, като едва се сдържа да не ме прати по дяволите, после с нервен жест дърпа затвора и куршумът изхвръква встрани и се търкулва в тъмното.
— Хайде, казвай! — подканя ме той.
Чернокосият в момента е без оръжие. Бих могъл да скоча върху него и да си поопитам силите, но ще се вдигне шум, а ония двамата сигурно дебнат до вратата. Ще ме надупчат, преди да съм преброил до пет. По- добре е да му кажа. Той ще бъде принуден да излезе, за да провери сведението, а това ще ми даде няколко минути отсрочка и една-две нови възможности за измъкване.
— Казвай де! — повтаря Кралев. — Ако мислиш, че си ме изиграл, имаш много здраве. Моите хора са на линия ей там, до вратата.
И той маха небрежно към вратичката за черната стълба.
— Знам — кимам. — Знам също и това, че като съобщя адреса, веднага ще ги пуснеш да ме очистят.
— Точно така ще стане… ако продължаваш да шикалкавиш. Ключът ти е там, на другата врата. Давай адреса и се измитай!
— Лида е в Марсилия… — казвам.
За по-малко от секунда виждам момичето само в безличната сива хотелска стая, изправено до прозореца и загледано към улицата с мъртвешки бяла светлина на флуоресцентните лампи, с посивялата от прах листовина на дърветата и с олющените фасади на тъжните провинциални къщи. То чака някакво съмнително спасение. То чака мене. А аз в същия миг му изпращам човека, от когото то е избягало.
— Къде точно? Марсилия е голяма! — подканя Кралев.
