— Уилямс няма да дойде — отвръща сухо Кралев.
— Как така няма да дойде? Нали трябваше да уговорим подробностите по операцията?
— Всичко е вече уговорено. Операцията се възлага на мене.
— Че как така изведнаж?
— Ей така изведнаж. Не можем да си играем на разговори. Още утре трябва да замина.
— Е, добре де. А аз нямам ли думата? И защо тогава ми уреждате тая среща?
— За да побъбрем по други работи — отвръща нехайно чернокосият.
— Слушай, Кралев: ако смяташ да я караш както преди, трябва да ти кажа, че много се лъжеш. Ти сам чу тази заран лично от Уилямс, че шеф на Центъра ставам аз. Ръководител в пълния смисъл на думата, разбра ли? Тая практика, ти да разговаряш с Уилямс, а мене само да ме информираш, трябва веднаж завинаги да я оставиш.
— Ще видим това — отвръща сухо Кралев.
— Как тъй „ще видим“? Не чу ли какво каза Уилямс тая заран?
— Това беше тая заран. А сега сме тая вечер. И междувременно се изясниха маса неща.
— Какво се е изяснило? — повишава тон Младенов. — Какво пак се опитваш да интригантствуваш? Ако на Димов тия мурафети минаваха, на мене няма да минат, добре го запомни! На тия твои маниери трябва да се сложи край, разбра ли?
— Аз тъкмо затова съм дошъл, за да сложим край — казва все тъй спокойно Кралев. — Ти си пред края, Младенов. Тази вечер ти е краят!
— Какъв е този театър? — извиква старецът с възмущение, примесено с нотки на инстинктивен страх.
— Не сме дошли за театър — отвръща мрачно Кралев. — Дошли сме да ти изпълним присъдата. Други са я издали, ние само ще я изпълним.
— Присъда за какво? — пита старецът и гласът му звучи вече съвсем уплашено.
— За убийството на Димов. Ти си убил Димов, за да заемеш мястото му. А преди това си се оженил за наследницата му, та да пипнеш и парите.
— Тук има грешка…
— Грешка има, само че твоя. Но прошка няма да има — пуска Кралев хумора си в ход.
— Казвам ти: грешка има — настоява вече в паника старецът. — Димов го уби Мери Ламур.
— Мери Ламур няма нито акъл, нито кураж да свърши такава работа. Мери няма какво да спечели от брака си с тебе.
— Ама не е тъй бе, човек!…
— Убийството на Димов е само едното ти престъпление — продължава чернокосият, без да го слуша. — Другото е още по-тежко: ти вмъкна в Центъра Бобев!…
— Че нали Бобев тая заран го изхвърлих. Аз го изхвърлих…
— Да, но след като го вмъкна. И след като той направи маса поразии и тепърва щеше да направи други, ако аз не бях се намесил.
Кралев навярно в тоя момент е станал или се готви да става, защото чувам стареца да казва:
— Седни, Кралев. Седни да се разберем.
И тутакси след това прозвучава гласът на Кралев, но вече не към Младенов, а към някой друг:
— Хайде бе! Какво чакаш? Да почне да вика ли?
— Стойте… — изкрещява Младенов.
Но в тоя миг се чуват четири тъпи изстрела на пистолет, снабден със заглушител. И подир туй дрезгавият глас на Гарвана:
— Всичко ще се изпоплеска. Другаде май трябваше да свършим тая работа. Тук няма как да я прикрием.
— Какво ще я прикриваш бе, ще я джиросаме на оня мръсник Бобев — обажда се Смока.
Двамата почват да обсъждат на висок глас въпросите, свързани с прикриването.
Свалям слушалката и ставам. В помещението е вече почти съвсем тъмно. Само близко до прозореца все още витае сивосинкава дрезгавина. И в тая дрезгавина с насочен срещу мен пистолет е застанал Кралев.
— Чу ли всичко? — пита Кралев с тръбния си глас, като държи пистолета насочен към корема ми.
Аз мълча и машинално преценявам наум положението, като търся и най-малките възможности за някакъв изход. Но възможности за изход няма.
— Чу ли? — повтаря по-високо Кралев.
И понеже вижда, че не мисля да отговарям, добавя:
— Ако си чул, значи, знаеш вече процедурата.
Бих могъл да изпробвам някой ненадеен скок, но това е отчаяна работа, защото куршумът още преди скока ще ме прониже и защото даже да не ме прониже, навън сигурно вече дебнат Гарвана и Смока и това, което Кралев сам не е успял да свърши, ще го свършат тримата с общи сили. Все пак внезапното движение си остава единствената възможност. Затова аз внимателно следя жестовете на чернокосия, като дебна съответния момент. Но Кралев също внимателно ме наблюдава. Той, изглежда, е изтълкувал по своему напрегнатия ми поглед, защото изведнаж запитва почти с любопитство:
— Страх ли те е?
Може би това е само игра — мярка се в ума ми. Може би чернокосият е дошъл само да ме поизплаши с тоя пистолет, за да изтръгне нещо. Но тая мисъл също не е утешителна. Ако е дошъл да изтръгне нещо, то ще бъде нещо такова, което аз не бих могъл да му кажа. Значи, пак същото ме чака.
— И аз ли имам присъда? — питам просто за да доловя нещо.
— Смъртна присъда — уточнява Кралев.
— Изглежда, тия присъди ти си ги издаваш и ти си ги изпълняваш.
— Не ги издавам аз — отвръща чернокосият. — Знаеш добре, че не ги издавам аз, и даже си получил предупреждение, обаче умираш да се правиш на абдал.
Аз мълча, като съобразявам, че ако успея да проточа малко разговора, ще стане достатъчно тъмно, за да мога да изпробвам с известен шанс номера на скока.
— Ти мислиш, че много хитро се правиш на абдал — подхваща отново Кралев, — но всъщност това ти се удава само защото си наистина абдал. Ако не беше абдал, щеше по-рано да оставиш одеве слушалките. Това нямаше да те спаси, но поне щеше да ми затрудниш задачата. Ако не беше абдал, щеше да разбереш, че тая гоненица с колите, дето я правиш, е чиста глупост. Ние още оня ден ти бутнахме в колата едно малко нещо, дето вика по етера „пиу-пиу“ и дето отдалече ни казва къде си. Дори да се откопчиш за малко, след туй отново те налапваме. Така те налапахме и снощи, когато бе дошъл да дебнеш.
— Казах ти, че имах среща.
— Да, ама аз не съм абдал като тебе, за да повярвам. А ти повярва например днеска следобед, че сме те оставили на мира, и се изтърси тука, пък ние просто си те чакахме на прозореца на отсрещната къща, за да не се морим да те гоним…
Слушам глупавите му самохвалства с едно ухо, като продължавам да съобразявам. По всичко личи, че камионетката и спортният меркури не са били пратени от Кралев. По всичко личи, че дори да бих успял по чудо да се отърва от чернокосия, то ще бъде само за да попадна в други ръце. Може да не съм се оказал чак абдал, но не съм бил и достатъчно предпазлив. Ако бях залостил с нещо вратата към черната стълба, Кралев не би се добрал тъй леко до мене. Макар че и това едва ли би ми помогнало. Изобщо, върви да се оплачеш на баща си и на майка си…
— Дойдох, за да услужа на Лида — казвам аз, за да кажа все пак нещо. — Лида предполагаше, че ти ще искаш да говориш с баща й по неин адрес, и държеше да знае какво ще решите, и…
— Лъжеш — прекъсва ме Кралев. — Лида не е в Париж. Това го установихме. И то се дължи на твоите мръсни машинации…
— Затова ли ми издадохте присъдата?
— Ти добре знаеш за кое! Ти си предател, Бобев, и сега ще си платиш за предателството.
