празнота, като че ли у мене в гърдите ми е празно и около мене също е празно и няма за какво да се заловя, а само потъвам и се разтапям в празното.
Не знам дали всички изпитват понякога такова чувство за празнота, или то връхлита единствено мене, защото още от самото начало съм бил Никой, защото съм дошъл отникъде, защото първото, което съм съзнал, е било празнотата.
Едничката жена, която събуди в гърдите ми топлота, като ми каза „Искаш ли да дойдеш у нас?“, ме научи да се пазя от топлотата. Колкото по-силно избухне у тебе влечението към някого или към нещо, толкова повече трябва да се дърпаш назад, за да не попаднеш в клопката.
„Това правило особено трябва да се спазва по отношение на жените“ — би казал вторият ми покровител.
Вторият ми покровител бе издател. За разлика от госпожа Елена той си беше груб с мене от самото начало. И пак за разлика от госпожата понякога проявяваше човещина, естествено както той можеше да я проявява. Предприятието се състоеше от стара постройка с две стаи — директор и счетоводство — и един склад в задния двор. Складът приличаше на хамбар с рафтове чак до високия таван, наблъскани с вързопи книги. Аз тичах из склада или се катерех с дългата стълба по рафтовете под ръководството на бай Павел, който командуваше, наведен над писмата поръчки:
„Русата Венера“ — десет броя, „Мъжете предпочитат блондинки“ — осем броя. „Палми край тропическо море“…
Издателят бе парижки възпитаник и макар да ненавиждаше искрено тоя град, бе донесъл от него поуката, че любовните истории по-лесно се продават от книгите по история на религията. Тая поука му бе дала възможност да закрепи издъхващото предприятие на покойния си баща поне до степен да задоволява нуждите на разточителната си съпруга.
Когато получените през деня поръчки биваха изпълнени, аз се свивах в един ъгъл и потъвах в някое от наличните четива. Моята безкритичност към духовната храна често дразнеше бай Павел: „Пак порнографии… Пак жълта литература… А «От Хераклит до Дарвин», дето ти я донесох, така си и лежи непрочетена!“
Бай Павел си бе поставил задачата да ме възпитава идейно, обаче книгите, които ми носеше, все ми се виждаха скучни, а той не владееше достатъчно дар словото, за да ми ги разправя със свои думи. Издателят, напротив, бе значително по-красноречив, особено след втория литър. Когато се случеше да е в конфликт с жена си — а това ставаше поне веднаж седмично, — той идваше да спи в бюрото си, на кушетката, покрита с прашно лъжеперсийско килимче, пращаше ме с дамаджаната за вино и дълго пиеше сам. От съседната стаичка-килер, дето се прибирах да спя, чувах как шефът се разхожда напред-назад из кантората си и чаках да ме извика, защото на даден градус на пиенето той неизменно ме викаше, изпитал непреодолима нужда от събеседник или по-точно от слушател.
„Седни там! — заповядваше господин Бобев, като ми посочваше виенския стол в ъгъла. — Седни и слушай какво ще ти кажа!“
Той също сядаше, сякаш за да намери по-здрава изходна позиция, навеждаше съсредоточено глава и вдигаше назидателно ръката си, държаща цигарата:
„Мойто момче, ти си копеле… За хора като мене това, разбира се, няма значение. — Ръката с цигарата правеше халтав и нехаен жест. — Вийон и Аполинер също са били копелета. Но тоя факт не бива да те води към възгордяване. Защото между тях и тебе съществува разлика и тя е тук.“ — Ръката с цигарата красноречиво посочваше челото на оратора.
„Аз, разбира се, бих могъл да те осиновя. Понякога даже решавам да го направя само за да ядосам госпожа курвата — жена ми. Мога да го направя, но самият ти какво ще спечелиш? Ще бъдеш ангажиран в признателност към мене, ще повярваш в лъжата за доброто начало у човека, ще се превърнеш в роб на обществените отношения. Не ставай роб! Бъди свободен дух!“
Последната реплика той обикновено я извикваше войнствено, вдигнал глава и сякаш готов да ме удари, ако само откажа да бъда свободен дух.
„Аз бих могъл да те осиновя — връщаше се Бобев на първоначалната си мисъл. — Още повече няма никаква вероятност тая курва, жена ми, да роди някога наследник. Това тя, разбира се, го отдава на мои дефекти, но аз мисля, че то се дължи по-скоро на нейните чести посещения у гинеколога. Така или иначе, в моя власт е да те осиновя. Но от това ти нищо няма да спечелиш. По-добре остани си копеле, но чети! Чети, разрешавам ти! — Ръката правеше широк жест към шкафа с книги. — Обаче трябва да те предупредя: книгата, която ще ти разкрие всичко, няма да я намериш тук! — Нов замах към шкафа. — Тя не е написана и няма да бъде написана. Тя е тук! — Тютюневите пръсти потупваха челото на оратора. — И тук ще си остане! Светът никога няма да я види и за това вината е в Париж и в жените на Париж! Запомни го от мен: изхабяване, деградация, амортизация в креватни упражнения, ето какво са жените!“
Главата на Бобев постепенно се отпускаше все по-ниско, но ръката оставаше на предишното си ниво, така че тя вече ръкомахаше високо над главата му, пилеейки нехайни жестове и пепел от цигарата.
Когато беше трезвен, издателят забравяше и нихилизма си, и мене, освен ако се наложеше да ме наругае за някаква грешка при изпълнение на поръчките. След всяка нощ, прекарана в кабинета, жена му идваше да го моли за прошка и за пари и вероятно успяваше да откопчи и едното, и другото. Тя беше стройна, с красиво нагло лице и с нещо безсрамно в походката, като че се движеше само за да кълчи бедрата си. Конфликтите между съпрузите секнаха едва при последната бомбардировка, когато и двамата бяха погребани под развалините на апартамента им. Впоследствие това се оказа удобно обстоятелство за легендирането ми като син на Бобев.
Фаровете на колата осветяват големия крайпътен надпис: „Шалон“. Поглеждам часовника: три и двадесет. Следва втори надпис „60 км“ и аз решавам да намаля на сто. Улиците са пусти. По кръстопътищата мигат предупредително жълтите очи на светофарите. Има нещо неспокойно и тревожно в тия мигащи сред мрака жълти светлини: преминавай, но на свой риск. Аз съм свикнал на това предупреждение, то е аксиома в занаята ми, затова продължавам да поддържам скоростта, като намалявам само при острите завои.
Тъмните сгради край шосето оредяват. Отново излизам на широк път. Движението е съвсем намаляло и когато настигам някой от големите, накичени с червени и зелени крушки камиони, лесно го задминавам и продължавам нататък, като се врязвам все по-дълбоко и по-дълбоко в нощта и в нощния вятър.
Шосето се вие сред ниски хълмове, изрязващи се като черни силуети на фона на тъмното небе. Понякога двата светли стълба на фаровете се блъскат в изскочила точно напред височина, сякаш пътят свършва, но това е само още един завой, и аз отпускам за миг газта, а после, влязъл в завоя, отново натискам педала, додето светлината на фаровете бръсне лозята и крайпътните храсти.
Макон. Още към шестдесет километра са отхвърлени назад и още близо толкова остават напред до Лион.
В околностите на Лион движението става по-гъсто, големите камиони се срещат по-начесто и аз съм принуден също по-начесто да свалям крака си от газта. Най-после колата поема по дълъг мост, подир туй влиза в безкраен, осветен в жълтеникав флуоресцент тунел, а след това — отново по мост. Рона тече широка и тъмна, очертана с отраженията на самотни лампи над кейовете.
Прекосявам Лион, като си мисля, че може би в тоя момент черното пежо дреме край някой от градските хотели. Ако е така, толкова по-добре за мене. Стигна ли в Марсилия преди Кралев, ще знам къде да го дочакам. Стигна ли след него, вероятно никога вече няма да го видя.
На излизане от града спирам в жълтото сияние на една бензостанция и отново напълвам резервоара. Стъклото отпред е осеяно с петънца — останките на смачканите от скоростта нощни насекоми. Гаражистът обърсва стъклото с мокър парцал в състояние на полусън и дори бакшишът не успява да го разбуди напълно.
Часът наближава пет. До Баланс има сто километра и ако Кралев не е спрял някъде да нощува, твърде възможно е да го настигна именно оттук нататък. Движението е доста претоварено и след Лион, но постепенно колите оредяват. Шосето се движи успоредно на Рона, като понякога съвсем се долепя до брега на широката тъмна река. Нейде далеч вляво почва да се развиделява, дърветата тъмнеят неподвижни в небето и аз почти с изненада установявам, че има мигове, когато е тихо даже и във Франция.
Сега, в предутринния час, пътят е почти пуст. Натискам газта докрай, като се взирам напред, дето светлият сноп на фаровете разсейва дрезгавината, и се старая да си внуша, че никак не ми се спи и че твърде рядко в живота си съм се чувствувал толкова бодър.
