извива вдясно, но ягуарът вече е загубил инерция. Малко след като таратайката се разминава с камиона, аз стремително я настигам, изравнявам се и като фиксирам Кралев с пистолета си, свивам пред носа на ягуара. Таратайката се блъсва в калника на ситроена и застива, издрънчавайки жалко.
— Горе ръцете! — казвам. — Не си ускорявай смъртта.
Чернокосият вдига неохотно тъмните си космати ръце.
— Слизай!
Той се потрива, надявайки се може би, че всичко това е само сън.
— Слизай, ти казвам! Не виждаш ли, че пътят свърши.
Кралев се измъква от колата, додето аз зорко следя движенията му. Лида седи отметнала глава на облегалката, сякаш това, което става, не се отнася до нея.
— В кой джоб ти е пистолетът?
— Нямам пистолет — отвръща апатично чернокосият.
— А къде си го скрил?
— Нямам пистолет — повтаря онзи. — Не нося пистолети, когато се готвя да минавам границата.
Той очевидно действително се е готвел да мине границата. И вероятно наистина няма пистолет.
— Застани там! — заповядвам му аз, като соча ръба на пропастта зад една скала.
Мястото е подходящо за разговор на четири очи, понеже не се вижда от шосето. Кралев все тъй апатично изпълнява заповедта ми.
— Е, ще правим ли пазар, или направо да стрелям?
— Какво предлагаш? — пита безучастно чернокосият, като че е очаквал тъкмо такъв въпрос.
— Ще трампим операцията „Незабравка“ срещу живота ти.
— Срещу живота ми и Лида — поправя Кралев.
— Добре, и Лида, ако тя желае.
— Желае, стига да не я насилваш.
— Хубаво де. Говори!
— А гаранциите?
— Няма гаранции. Аз не съм лъжец като тебе, за да ми искаш гаранции. Ти не ме интересуваш. Интересува ме операцията. Хайде, говори!
Чернокосият видимо се колебае.
— Виж какво — казвам. — Давам ти половин минута, за да почнеш. Ако не, почвам аз.
И поклащам пистолета, насочен към корема на събеседника ми.
— Целта на операцията е отравянето на водата в столицата… — започва Кралев.
И веднаж започнал, продължава гладко и методично: доставката на химикалите в част от касите с вносна стока, организацията на пренасянето им в язовира, имената и местонахожденията на заетите в операцията лица, точната парола и точният час на издаването й в емисията на чуждата радиостанция…
— Задграничното ръководство на операцията е възложено лично на мене. Цялата операция трябва да се реализира за не повече от три часа.
— Кои са хората от американска страна, контролиращи вашата дейност?
Въпросът е само една проба. Кралев споменава няколко имена. Имената са верни. Следват още три- четири пробни въпроса. Чернокосият отговаря и на тях.
— Сигурен ли си, че всичко, което казваш, е истина? — питам все пак. — Да не си сбъркал тук-там?
— Какво ще спечеля, ако сбъркам тук-там? Моята служба при американците е свършена.
— Че защо тъй внезапно?
— Заради убийството на Младенов. Исках да го стоваря на твоя гръб. Откъде да знам, че американците са подслушвали апартамента на тоя глупак.
— И кога го научи?
— Тъкмо преди да тръгна за насам. „Не биваше да правите това“ — ми каза Уйлямс, след като ми даде последните нареждания. Те просто чакат да свърша операцията, за да ми поискат по-подробни обяснения…
— А защо ти трябваше да убиваш Младенов?
— Това си е моя работа.
— Слушай, Кралев!…
— Защото тоя Център винаги аз съм го ръководил и винаги аз съм оставал в сянка. И под шефството на Младенов пак щеше да бъде тъй…
— Значи, благородни пориви: слава и чекова сметка. Е, това си е наистина твоя работа.
— Всеки не може да бъде глупак като тебе, за да работи само за идеята — промърморва презрително чернокосият.
— Именно. А сега обърни се кръгом и съзерцавай морето, додето не чуеш, че съм запалил мотора. Иначе не знам дали ме разбираш…
— Лида… — произнася Кралев.
В първия момент мисля, че онзи само ми напомня за уговорката, но тутакси след това виждам, че жената е слязла от ягуара и приближава с неустойчиви стъпки към нас. Погледът й е стъклен, лицето — бледо и неподвижно. Чак сега забелязвам, че е упоена. Вероятно, защото чак сега й обръщам внимание.
Едно внимание, което ми струва твърде скъпо. Кралев се хвърля стремглаво в нозете ми, аз изгубвам равновесие и се прекатурвам през него. Чернокосият се извръща с изненадваща бързина и се опитва да ми изтръгне маузера, обаче аз очаквам този опит и опрял здраво гръб в терена, ритвам с всичка сила Кралев в лицето. Той полита, но се задържа на колене и миг подир туй скача, за да ми върне удара, като бърше с ръка кръвта, която го заслепява. Обаче аз вече също съм скочил и маузерът е отправен към корема на чернокосия.
— Застани там! — заповядвам му. — Там, на изходната позиция! И вече без шеги, защото…
Кралев отстъпва бавно, с лице към мене, като трие очите си и следи пистолета в ръката ми. Тоя човек винаги е бил недоверчив повече от необходимото. Както е обърнат към мене, от страх да не му стрелям без предупреждение, той прави една крачка в повече. Фаталната крачка. Чува се сподавен вик и шум на сриващи се камъни, а после втори вик, този път зад гърба ми.
— Той падна! — изкрещява Лида.
— Така ли? — промърморвам. — Аз пък не забелязах.
— Кой падна? — извиква отново жената, като се взира с пусти ужасени очи в морето, плискащо се с глух шум на сто метра под нас.
Тя още не може да дойде на себе си. Нищо. Шокът на падането ще ускори пробуждането. Хващам я за ръка и я помъквам към ситроена, мърморейки успокоително, че никой не е паднал и че дори някой да е паднал, той пак ще стане. Прощавам се посредством един бегъл поглед с таратайката си и забелязвам шишето газирана вода, търкалящо се на седалката. Отварям го, разклащам го хубаво и като затискам наполовина гърлото му, отправям струята вода в лицето на Лида. Тя опитва да се отърве от внезапния фонтан, но аз продължавам да я обливам с прочутата вителоаз, царица на водите за пиене, додето жената извиква с познатия ми свадлив тон:
— Стига сте ме плискали с тази вода!
— Кажете „моля“!
— Престанете, чувате ли!
— Добре — отстъпвам аз, понеже водата и така вече се е свършила. — Сега кротувайте, защото нямаме време за губене.
— Къде отиваме? — запитва Лида, като застава до строена.
— Това вие ще кажете — измърморвам аз.
Вниманието ми в тоя миг е погълнато от моята стара таратайка. Сядам за последен път пред кормилото, давам на заден, за да се дръпна от ситроена, после завивам на първа до пропастта, изключвам от скорост и слизам. Един малък тласък, и моят стар ветеран с нов шум на къртещи се камъни полита в бездната.
— Къде отиваме? — повтаря младата жена, когато сядаме в колата и се понасяме по обратния път.
— Проверихте ли каквото ви казах вчера?
— Какво да проверя? — Тя попипва с ръка челото си. — Чувствувам се като пияна… Още щом влезе,
