впръска нещо в лицето ми… Когато се опомних, видях го да прибира спринцовката. Одеве, когато спряхме, отново…
— Всичко това ще го вмъкнете в мемоарите си — прекъсвам я. — Проверихте ли за парахода?
— Ох, да… — Тя отново слага ръка на челото си. — Има наистина един наш параход… Тръгва днес към пет или шест.
Пет или шест не е все едно, обаче какво да се прави — товарните параходи не са като пътническите влакове. Поглеждам часовника. Два минава. До Марсилия има към 260 километра. Невъзможно е да стигнем по-рано от пет. Ако Франсоаз пусне кучетата, няма да стигнем и след пет.
В такива моменти най-разумно е да се съсредоточиш върху непосредствено предстоящото, а за мене непосредствено предстоящето е парчето блеснало в слънце шосе, над което трябва да прелетя в следващите секунди. Взирам се в лентата на пътя, лъкатушеща над крайбрежните скали, и се опитвам да почина в границите на възможното, сиреч да не мисля, но и да не затварям очи.
— Смятате ли, че ще успеем? — запитва жената до мене.
В момента не ми се занимава със смятане, затова премълчавам.
— Ако ме спасите от тоя кошмар, цял живот ще ви благославям — добавя тя след малко.
Тя си въобразява, горката, че всичко се върти около нейното спасение. Изобщо имам предчувствието, че няма да ме остави да си почина.
— Всъщност за какво поемате целия тоя риск? — не се отказва Лида от въпросите си.
— От хуманни чувства.
— А пък аз мислех, че сте сакат човек…
— Сакат ли?
— Именно. Мислех, че са ви ампутирали жлезите на чувствата, ако изобщо някога сте ги имали.
— Най-вероятно е никога да не съм ги имал — отвръщам аз, като се взирам в шосето пред себе си.
— Бях убедена, че сте студен човек… — продължава Лида. — Циничен и студен като влечуго…
— Мерси — кимам. — Стара истина: щом не угаждаш на чувствата на другия, значи, си студен.
— Вие се държахте ужасно с мене в Париж… Защо се държахте тъй ужасно?
— С възпитателна цел — отвръщам сухо. — За да накарам една малка глупачка да разбере някои неща.
— Ето, че пак ставате мил — забеляза тя, понеже не намира какво друго да каже.
Аз също нямам намерение да казвам нищо. Само натискам все по-силно газта, като се старая да не мисля и да се затворя за онова тягостно чувство на празнота, което отново ме обгръща. Взирам се в летящата лента на пътя и натискам машинално педала и ми се струва, че летя все така бог знае откога и кой знае накъде през огромното пусто пространство като захвърлен от някого камък.
Когато излизам от телефонната кабина, по лицето ми, изглежда, освен умората е изписано и нещо друго, защото Лида оставя кафето си на тезгяха и тръгва с мене, като ме улавя за ръка.
— Заминал ли е?
— Току-що.
Качваме се на колата и аз правя единственото, което би могло да се направи в тоя момент — потеглям към Старото пристанище. Ако не намеря в няколко минути изход и ако Франсоаз е вдигнала тревога, ще трябва да се освободя от стъкления си багаж и да търся скривалище.
Спирам ситроена до самия кей. В тихата черноземлена вода се полюшват лениво няколко моторници. Изборът ми пада върху блестяща четириместна ведет.
— Една хубава разходка? — запитва младият човек, който пуши, застанал на кея. — Двадесет франка на час.
Кимам. Собственикът на лодката я придръпва с въжето и ни помага да се качим. После отвързва лодката и се приготвя сам да влезе в нея.
— И вие ли? — вдигам вежди.
— Че как другояче? — учудва се на свой ред младежът.
— Ами така: разходка без трети. Иначе защо ще давам двадесет франка?
— Вие знаете ли колко струва тая ведет? — запитва самохвално и с укор собственикът.
— А вие знаете ли колко струва оня Ситроен? Ето, вземете ключовете.
Хвърлям му ключовете на колата и човекът машинално ги поема във въздуха. После помисля малко и маха с ръка:
— Добре, става. Надявам се, че поне знаете да карате?
— Не се безпокойте. Ще карам, без да чупя рекорди.
— Защото, имайте предвид, тя е бърза…
Той, изглежда, не си дава сметка, че аз тъкмо това съм имал предвид, като съм я наел. Запалвам мотора и подкарвам, като спазвам една разумна скорост, додето се движим в пристанището. После завивам зад вълнолома с малкия фар, минавам край мрачните кули на крепостите Сен Жан и Сен Никола и давам пълен газ. Леката ведет се понася стремително по тихата повърхност, вдигнала нагоре нос, сякаш се готви да полети над морето. Зад нас бавно се снишават масивите на сградите и скоро остават да стърчат само тъмните очертания на катедралата вдясно и там, високо на хълма вляво, извисеният силует на Нотър дам дьо ла Гард с изваянието на Мадоната.
Лида седи до мене, като наблюдава маневрите ми с нарастващо чувство за сигурност.
— Ето го парахода — казвам, като соча едно тъмно петно, бълващо дим в далечината.
Всъщност вниманието ми е насочено към обратната страна, откъдето всеки момент може да се покаже бързоходната лодка на крайбрежната полиция. Оттук нататък всичко е въпрос на шанс.
Половин час по-късно наближаваме парахода. Върху черната кърма вече ясно се чете белият надпис РОДИНА. Но макар че в момента тоя надпис звучи почти символично, аз продължавам да хвърлям бегли погледи назад. Там съвсем далеч се е появила една черна точка, движеща се с обезпокоителна скорост.
— Нас ли гонят? — запитва младата жена, уловила погледа ми.
— Сигурно. Но ние ще ги изпреварим.
— А вие как ще се върнете назад?
— Защо трябва да се връщам?
— Ами нали в България ще ви съдят?
— Ще видим — казвам. — Ще я уредим някак.
Параходът е вече съвсем близо. На палубата са натрупани хора, които следят маневрите ни.
— Дръжте така кормилото! — нареждам аз на Лида.
След което вдигам ръце и почвам да сигнализирам. Две минути по-късно параходът забавя ход. Поемам отново кормилото, за да се приближа до кораба.
— Питам се, кой сте вие всъщност? — чувам до себе си гласа на младата жена.
— И аз понякога си задавам същия въпрос — промърморвам, като вдигам нагоре глава.
Там, високо над нас върху черния фон блестят белите букви РОДИНА. А малко по-нататък двама души вече спускат стълбата.
Информация за текста
© 1967 Богомил Райнов
Сканиране, разпознаване и редакция: goblin, 2007
Редакция: Mandor, 2007 (#)
Публикация:
Богомил Райнов
