бюфета, чието съдържание предварително съм проучил.
Всички тия приказки са абсолютна глупост, но когато един разговор почне фалшиво, трудно е да го промениш, преди да изтече маса време в празно дрънкане.
— Предпочитам перно, ако имате такава наличност — забелязва Франсоаз.
Това название не поражда в главата ми нещо повече от една далечна литературна асоциация. За щастие чернокосата ми се притичва на помощ и сама открива между запасите бутилка перно, на която всъщност пише „Рикар“. После пак с общи усилия изваждаме от хладилника в кухнята необходимия брой кубчета лед, намираме кана с вода и чаша и инсталираме находките си върху масичката на верандата.
Трудът сближава хората. Така че когато най-после сядаме всеки пред чашата си, фалшивият тон спада до по-търпими размери.
— Вашият приятел се оказа страшно упорит човек — доверява ми Франсоаз, като запалва предложената цигара и се отпуска в креслото си.
Не знам дали гостенката наистина се казва Франсоаз, но от произношението й личи, че действително е французойка. Впрочем в случая мене ме интересува не толкова произношението, колкото гледката на двата стройни крака, които чернокосата непредпазливо кръстосва пред очите ми. Опитвам се да отклоня погледа си встрани и неудобно се размърдвам в креслото си.
— Нещо безпокои ли ви? — пита невинно гостенката.
— Тия крака…
— Да не би да ви настъпих?
— Преносно казано, да. И то по сърдечния мускул.
— Прощавайте. Следния път ще дойда в бална рокля. Тях, знаете, по традиция ги правят до петите.
— Значи, моят приятел се оказа човек на място? — запитвам, за да прекъсна глупостите.
— Направо непоносим. Чудно ми е само защо трябваше да действувате чрез него, а не сам. Отпърво си помислих, че може би сте глухоням.
— Свенлив съм — обяснявам аз. — Ужасно свенлив.
— Свенливите не се хвалят със свенливостта си. Впрочем ще видим и това, когато му дойде времето.
— Това време бързо ли приближава?…
Жената ме поглежда бегло с тъмните си очи, но казва само:
— Умирам от глад.
— Тук някъде имаше един прислужник, но не знам де се е запилял… — измърморвам за оправдание.
— Вие, изглежда, сте запознати с тоя дом горе-долу колкото мене…
— Улучихте — кимам аз. — Тук съм едва от снощи.
— И по какъв повод? — пита Франсоаз, като взема предложената й втора цигара.
Запалвам на нея, после на себе си, а после дърпам два пъти жадно всичко туй, за да спечеля малко време. След което обяснявам:
— Това е една доста невероятна история, скъпа Франсоаз. Снощи, след като напуснахме вашата малко студена компания, решихме да се сгреем на покер и нашият общ познат загуби една вила…
— …В която вие тутакси се нанесохте — довършва чернокосата. — За един човек, който не обича да лъже, не е толкова зле измислено. Надявам се, че това не е едничкото блюдо, което ще ми сервирате за вечеря.
— Боя се, че да — отвръщам съкрушено. — Освен ако приемете да приготвим нещо с общи усилия…
— „Емил, или за възпитанието“ — поклаща глава жената, угасва цигарата си в пепелника и става с въздишка на досада. — Горкият Русо. Но както и да е. Хайде тръгвайте, какво чакате!
Така че ние още веднаж обединяваме нашите усилия в името на едно общо дело. След половин час на масата в хола бива подредено нещо като студена закуска: колбаси, варено пиле, рибена консерва и салата. Недостигът на хранителни продукти е запълнен с няколко разнообразни по съдържание бутилки.
Трудът, както вече изтъкнах, сближава хората. Докато вечеряме, ние свободно разговаряме за туй-онуй. С присъщото на жената любопитство въпросите задава предимно Франсоаз, а аз се задоволявам да отговарям. От шест месеца насам имам известен опит в тоя стил беседи. Достатъчен, за да доловя, че въпросите на чернокосата, макар да изглеждат невинни и спонтанни и макар да са произнесени с безчувствен тон, бият в определена посока: моето минало, настояще и евентуално бъдеще. Аз я пращам по реда на номерата за зелен хайвер, като импровизирам със смелостта и лекотата на човек, който не държи непременно да му вярват.
По средата на една подобна доста дълга и доста сложна измислица Франсоаз ме прекъсна с уморен жест:
— Достатъчно. Имам вече пълна представа за вас. Вие лъжете, разбира се, съвсем безсрамно, обаче забравяте, че човек, дори когато лъже, казва тук-там по някоя истина. Така че по-добре заемете се с кафето.
Подчинявам се и тръгвам към кухнята. Жената идва подире ми, за да следи действията ми. Уместна предпазливост, защото аз рядко в живота си съм пил кафе и никога не съм правил. Намирам значителни запаси от нес кафе и турско. Несът ми вдъхва повече доверие с внушителните си етикети. Изсипвам един буркан в тенджерката, добавям на око повече захар, наливам пак на око студена вода и слагам всичко това да се вари на електрическата печка.
Въпреки решителния ми вид, целящ да внуши доверие, Франсоаз наблюдава шетнята ми със скептичен поглед, сложила ръце на кръста си.
— Бедни приятелю, на вас ви липсва не само възпитание, но и здрав разум — казва тя, взема съдината от печката и излива сместа в умивалника. След което се заема сама да прави кафе.
Най-после кафето е сварено, а малко по-късно е изпито. Франсоаз поглежда часовника си.
— Мисля, че е време да сложа край на тая дълга визита — забелязва тя, като угася цигарата си.
Тая жена няма никакво чувство за спестовност. Винаги угася цигарите си недопушени.
— Вие шегувате ли се? — питам аз, като проверявам с поглед дали наистина се шегува. — Балът едва започва.
— Ах, да, забравих, че имаше още една подробност — отвръща Франсоаз, като става.
Тя се изправя сред хола, вдига предизвикателно ръце към косите си, за да даде възможност на едрия бюст да покаже какво може, и произнася почти с досада:
— Сама ли трябва да се съблека, или ще ми помогнете?
Поглеждам я внимателно, после отклонявам очи и също ставам.
— Вие отивате малко далеч в шегите — забелязвам с възможно по-безразличен тон.
— Какви шеги? — вдига вежди чернокосата. — Нали затова ме повикахте? А сега, когато ви казвам, че съм на услугите ви, вие мислите, че си правя шеги.
— Грешите — казвам сухо. — Не съм ви викал като жена от пиацата.
— Значи, станало е недоразумение. Мислех, че тъкмо туй ви трябва.
Нямам настроение да влизам в спор. Жената разбира това и си тръгва. Съпровождам я до изхода. На вратата тя се обръща, поглежда ме бегло и произнася с мекия си безучастен глас:
— Края малко го развалихме… Нищо, това ще ви послужи за урок при подобни начинания да взимате предварително мнението и на другата страна.
След което ми маха за сбогом с хубавата си бяла ръка и се стапя в здрача, дето белее някаква дълга спортна кола.
Връщам се обратно в хола с настроение, което засега няма да описвам.
Ако случаят ви сблъска някога с господин Харис, съветвам ви да не се подвеждате по безобидния му вид. Историята, доколкото се простират сведенията ми, не е познавала по-страшен инквизитор от тоя дребен човечец с черна чанта и черни очила. След като дни наред ми е надувал главата с петцифрени числа
