— А аз се боя… Интересно… — произнася замислено Грейс.
— Смятате, че Уйлям подозира нещо?
— Да подозира? — тя вдига насмешливо вежди. — Той е от хората, които не подозират, а знаят, и то без да надничат през ключалката и без да задават въпроси.
— Е, и?…
— И — нищо. Сеймур е последният човек, който ще покаже, че се интересува от нещо, ако то наистина го интересува. И ако някой го дразни, бъдете уверен, че това не сте вие. Макар изобщо да не допускам, че е способен да се дразни от подобни работи.
— Бас давам, че говорите за мене!… — чува се над нас гласът на Сеймур. — Когато третият отсъствува, разговорът винаги протича на негов гръб.
Американецът се е появил съвсем внезапно между вигвамите като изникнал от земята. От тялото му още капе вода, а изразът на лицето му говори за най-добро настроение, доколкото такова нещо е възможно у хора като Сеймур.
— Познахте — усмихвам се. — Макар че дали разговорът беше за вас и дали — за нас, това е трудно да се определи.
— Да, да: взаимозависимостта на явленията в природата и в обществото. Тия работи вие марксистите най-добре ги разбирате.
Той се загръща в хавлията си и произнася с почти оптимистична интонация:
— А водата е чудесна… Опитайте я, Майкъл. Изобщо ползувайте се от малките наслади на живота, преди да сте влезли като пореден труп в студеното царство на Голямата скука.
Програмата в „Амбасадор“, като се изключат няколко изтъркани номера на еквилибристика и ориенталски танци, се изпълнява главно от посетителите. Ние с Грейс също даваме своя принос в това отношение, като маршируваме известно време на място в претъпкания дансинг. Секретарката, за разлика от Дороти, не влага сластна нега в танца, а се ограничава в сферата на сухия техницизъм. С две думи — безупречна и безчувствена като гимнастически уред.
Десетминутната маршировка е достатъчна, за да почувствуваме, че сме изпълнили дълга си и че можем да се върнем на местата си.
— Шампанското е изветряло — казва Грейс, като докосва устни до чашката. — Програмата също свърши. Не е ли време да плащаме?
Правя знак на келнера, зает на друга маса с тая тъй деликатна задача — отварянето на бутилка шампанско.
— Ще позволите ли аз да уредя сметката? — пита жената, като посяга към чантата си.
— При по-голямо въображение бихте могли да намерите и друг начин да ме засегнете — промърморвам.
— Нямам никакво желание да ви засягам. Но вашите средства са ограничени.
— Това съвсем не ме притеснява. Като ги изчерпя, ще се кача на влака — и толкова.
— Защото вие сте само един беден стипендиант, нали, Майкъл?
— Също както и вие сте само една бедна секретарка.
— Не съвсем бедна. Сеймур има доста отрицателни черти, обаче скъперничеството не фигурира между тях.
Уреждам сметката и ставаме.
— Къде ще вървим, в моя хотел или във вашия? — пита деловито Грейс, докато лъкатушим край масите към изхода.
— Където вие предпочитате.
— Безразлично ми е — свива рамене жената. — Предполагам, че и двете стаи се подслушват.
— Предполагате или знаете?
— Това е почти едно и също. Аз рядко се лъжа в предположенията си, Майкъл.
Поемам от гардероба лекото вечерно манто на Грейс, помагам й да го облече, а когато излизаме на улицата, отново запитвам:
— За какво мислите, че ще ни подслушват?
— Тоя въпрос го задайте на тези, дето са монтирали апаратурите — отвръща сухо жената.
После спира на тротоара и ми отправя един поглед, малко ненадеен в своята прямота:
— Вие съвсем посредствено я играете тази роля на наивник и съвсем погрешно смятате, че хората наоколо ви са наивници.
— Вас специално никога не съм подозирал в наивност — отвръщам.
— Вярно: вие ме смятате за измамница, която наивно си въобразява, че ще ви изиграе.
Тя тръгва отново по пустия осветен от неона тротоар. Право пред нас в тъмното небе се откроява като нарисувана блесналата под лъча на скрити прожектори островърха кула на Градския дом. Нейде далеч бръмчи разузнавателен самолет. Жената върви известно време мълчаливо, после отново заговорва:
— Знам, че и тоя път няма да ми повярвате, но просто ми е дотегнало да се движа в един свят, където всички те вземат за мошеник и всички те дебнат — и своите, и чуждите.
— Вярвам ви напълно. Само че тоя свят аз не съм го измислил.
— Кой го е измислил, не знам, обаче и вие сте част от него. Ето, чувайте!
Грейс ме улавя за ръката и повторно спира заслушана в усилващото се бръмчене на самолета.
— Чувате ли? Кръжат, дебнат се… Дебнат се и в небето, и по земята, и дори в леглата си… Целият им живот и смисълът на целия им живот е в това непрестанно дебнене…
— Играта не е чак толкова самоцелна — възразявам, като деликатно освобождавам ръката си. — Става дума за съдбата на човечеството.
— Да, да, знам: и всеки тръби, че именно той я брани. Само не мислите ли, че колкото повече се разгръщат спасителните операции, толкова повече нараства шансът това човечество да хвръкне във въздуха?
— Работата при Сеймур, изглежда, ви действува депримиращо — забелязвам. — Социологията, без да говорим за всичко останало, неизбежно ви тласка към тресавището на песимизма. Сменете професията, намерете си нещо по-спокойно.
— По-спокойните места са обикновено и по-зле платени — отвръща Грейс, като отново поема по пустия, осветен от неона тротоар. — А в последна сметка и не винаги са по-спокойни. Всъщност Уйлям ме измъкна точно от едно такова по-спокойно място и мисля, че би следвало да съм благодарна за тоя жест…
— …Но не сте.
— Така изглежда.
— Не се притеснявайте. Вината не е лично ваша, а родова. Човекът е неблагодарно животно.
— Сеймур ме откри в една къща за износ, дето бях второстепенна стенографка…
— Сеймур се е занимавал с износ? Износ на социология, разбира се.
— Той прояви интерес към мене, но аз го отрязах, понеже не знаех какво представлява, и може би тъкмо защото го отрязах, интересът му към мене нарасна и аз получих място с три пъти по-висока заплата, без да говорим за пътуванията и всичко останало.
Завиваме и продължаваме по малката улица, дето се намира хотелът на Грейс. Шумът на самолета отдавна е заглъхнал нейде далеч над морето и в глухотата на нощта отекват само бавните ни стъпки.
— Вие съвсем задоволително сте си осигурили живота — произнасям с риск да наруша идиличната тишина. — Не разбирам: какво искате повече?
— Не разбирате? Способен сте да държите цели лекции за приятелството, а все пак не разбирате?
— Но нали приятелят е налице? Умен, смел, богат, и както установих днес, и с твърде добро телосложение…
— Прав сте — кима сякаш на себе си жената. — Вие наистина нищо не разбирате.
