Секретарката, както вече отдавна съм забелязал, съвсем не се държи със Сеймур като с шеф освен може би на служебни места от рода на симпозиума. И което е по-странно, шефът никак не се дразни от това.
— Тя се засяга… — произнася американецът сякаш на себе си. — Ето ти още една новост.
Доколкото разбирам от медицина, хората правят най-първо морски бани, а после отиват да обядват. Но часът минава два, а и моите спътници са от тия, дето вършат всичко наопаки. Тъй че ние най-напред добре се нахранваме в един малък ресторант и едва след туй отиваме на плажа.
Плажът на Бел Вю напомня индианско селище с белите си палатки, наричани тук „вигвами“, тъкмо заради своята индианска форма. Въпреки следобедния час и въпреки вятъра, който заплашително плющи в стените на палатките, ние тримата далеч не сме единствените индианци по тия места. Налягали на пясъка или по градинската ливада, сума граждани от двата пола се наслаждават на съботния ден, който идва само веднаж в седмицата, и на топлото слънце, което идва тук още по-рядко.
Сеймур наема три вигвама и аз се вмъквам в единия, за да опитам дали ще ми станат плувките, купени по пътя. Когато след сполучливата проба излизам навън, намирам на пясъка само Грейс, излегната върху синята си хавлия. Колкото и да е скарана с модата, тая жена явно разбира, че синьото й отива. Жените ги разбират тия неща и без журнали.
— Къде е Уйлям?
Секретарката кима към морето, дето американецът вече е успял да се потопи до рамене във водата. Той стои известно време така, обърнат насам, и разстоянието е твърде голямо, за да видя дали гледа специално към нас, или просто съзерцава бреговата панорама. После Сеймур ни дава гръб и със спокойните движения на опитен плувец се впуска в морето.
Погледът ми се премества от синята шир на водата към златистата ивица на пясъка и по-точно към оня сектор, дето се е излегнала Грейс. Ако два дни по-рано някой би ми казал, че това стройно и безупречно изваяно тяло принадлежи на Грейс, щях да му предложа да иде да се удави. Обаче грешка няма: грациозната хубавица, излегната върху синята хавлия е не друга, а мъжествената секретарка на Уйлям Т. Сеймур, автора на „Мит и информация“. Интересно дали този автор би се осмелил да твърди, че това, което лежи пред мене, също е мит.
Грейс улавя погледа ми, ала вместо да изпита стеснение от неговата изчерпателност, подхвърля прозаично:
— Седнете де, какво стърчите!
Тя ми предоставя част от хавлията и аз изпълнявам нареждането.
— Вие вчера не дойдохте на обеда. Наистина ли бяхте поканена? — питам, колкото да наруша мълчанието.
— Поканена бях, но по такъв начин, че да не дойда.
Признанието прозвучава неочаквано, може би тъкмо защото съвпада с предположението ми.
— Липсвах ли ви? — любопитствува от своя страна Грейс.
— Много.
— В смисъл че присъствието ми би ви спасило от един неприятен разговор?
Трябва да внимавам с тая жена. Както се изразява Сеймур, тя по един опасен начин почва да отгатва мислите ми.
— Вие надценявате моя практицизъм — опитвам се да възразя. — И подценявате себе си.
При последната фраза погледът ми отново се насочва неволно към хармоничните форми, намиращи се в съседство.
— Вие доста безцеремонно ме изучавате — забелязва жената безучастно.
— Интересът ми е чисто научен.
— Вашата наука, ако не се лъжа, е социологията, а не анатомията.
— Знаете, има социолози, които поддържат, че структурата на обществото напълно съответствува на структурата на човешкия организъм.
— Да, знам: органическата школа.
Тя ме поглежда със синьозелените си очи и запитва:
— Майкъл, вие наистина ли сте социолог?
— А какъв по дяволите искате да бъда? Вашият шеф не е ли социолог?
— Тъкмо това исках да знам: и вие ли сте социолог като него?
— Не, не съм като него. Аз съм от друга школа.
— Да, наистина: органическата школа… И тъй, значи, ви липсвах вчера?
— Много.
— Независимо от факта, че за вас любовта е непознат феномен?
— Любовта?… Оставете на спокойствие големите думи. Те са за литературата.
— А коя по-малка дума бихте употребили вие?
— Влечение… Симпатия… Може би дори приятелство… Откъде да знам? Не съм твърде силен в стилистиката.
— Симпатия… Приятелство… Нима за вас приятелството е нещо по-слабо от любовта?
— Зависи. Във всеки случай, по-различно е. Любовта е инфекциозна болест, злополука, нещо, което връхлита върху вас, нещо, за което вие нямате нито вина, нито заслуга. А приятелството е съзнателно поето отношение към другия…
— Рационална сделка между два индивида — формулира Грейс.
— Съвсем не. Там, където има сделка, няма приятелство. А там, където има приятелство, не може без чувства. Но осъзнати чувства, а не емоционално пиянство.
— Аха! Излиза, значи, че трябва да съм поласкана!
— Боя се, че малко избързвате.
— Вашата грубост почва поразително да наподобява тая на Сеймур. Тогава за какво приятелство ми говорите?
— В приятелството има степени, Грейс. А също и периоди на развитие…
— Вие ме нарекохте по име?
— Неприятно ли ви е?
— Напротив. Това показва, че напредваме в приятелството. В такъв случай кога ще се видим?
Свикнал съм този въпрос обикновено аз да го задавам, но очевидно времената се менят.
— Когато намерите малко време за мене.
— Цялото ми време е за вас — отвръща щедро жената. — Извънслужебното, разбира се. При мене няма степени и периоди на развитие.
— Мисля, че довечера по-късно ще е във всяко отношение по-удобно.
— Смятах ви за по-смел.
— Продължавайте да ме смятате. Обаче смелостта не изключва една-две капки предпазливост.
— Лекцията за приятелството приключи. Започваме с лекцията за предпазливостта…
— Не виждам Сеймур — промърморвам вместо отговор.
— Той сигурно е стигнал вече отвъд чертата на хоризонта.
— Понеже стана дума за смелост, изглежда, че вашият шеф е смел човек.
— О, това е смелостта на тия, които не държат особено на живота.
— Също като Дороти?
— Почти. Двамата са разновидности на една и съща неврастения.
— А вие?
— Аз съм трета разновидност… Но вие забравихте да уточните мястото и часа…
— Програмата в „Амбасадор“ започва в единайсет. Ако това място и тоя час ви подхождат…
Тя ненадейно се извръща към мене и запитва:
— Майкъл, кажете: боите ли се от Сеймур?
— Защо трябва да се боя?
