Едничкото нещо, от което не мога да се оплача, е, че проверката върви твърде бързо… Прехвърлям се с такси в друг по-далечен квартал, а после — в трети. Списъкът на все още неизследваните заведения все повече намалява и заедно с това сянката на съмнение все повече се сгъстява в съзнанието ми. Може би вървя по дирите на един отдавна мъртъв човек. А може би човекът цъфти от здраве, но цъфти нейде много далеч от тоя ветровит град.
Влизам в една квартална банка, не знам вече коя поред и се озовавам в помещение, невдъхващо особен респект: вместо мраморни плочи — гол дъсчен под, почернял от подовото масло, а вместо бронзови полилеи — оплюти от мухите глобуси, мъждеещи в здрача на усойната зала. Изправям се пред гишето за влогове и произнасям обичайната си фраза. Чиновникът, без да става, издърпва от класьора кутия с фишове. Клиентелата на клона очевидно е тъй малобройна, че може спокойно да се разположи в една кутия.
Човекът изважда нов зелен картон, приближава го до очилата си, а после ме поглежда над тях и съобщава:
— Имаме Тодороф, а не Тодо̀р…
— На Риесгаде 22, нали?
— Не, на Ньоре Зьогаде 35 — отвръща чиновникът, като отново хвърля поглед към фиша.
— Значи, не е същият. Прощавайте — промърморвам.
И бързо излизам навън да търся такси.
Ньоре Зьогаде е нещо като улица-кей край изкуствените езера. Колата спира на посочения от мене адрес, сиреч десетина къщи пред желаното място. Когато обаче стигам пеша до номер 35, оказва се, че там вече ме очаква разочарованието под формата на огромна шестетажна сграда. Шест етажа по три или по четири апартамента на етаж — иди го търси в тоя лабиринт въпросния Тодороф с ф накрая.
Влизам в преддверието и оглеждам набързо надписите върху пощенските кутии, колкото да се уверя в това, което предварително ми е известно: фамилията „Тодороф“ липсва между тях. Вместо туй на стената е окачено малко обявление за апартамент под наем. В момента нямам никаква нужда от апартамент, ала обявлението все пак се оказва полезно, защото ненадейно чувам глас:
— Търсите ли някого?
Това е портиерът, подал глава от стаичката си. Той има навъсена физиономия и недоверчиви очи като всеки сериозен портиер. Но дори да би ми се усмихнал с лъчезарната усмивка на Лолобриджида, аз едва ли бих седнал да му разправям кого точно търся. Портиерите, както е известно, са полицейски хора, а тоя специално може би осведомява и някой друг институт.
— Разбрах, че имате свободен апартамент — обяснявам, без да придавам каквото и да било дружелюбие на тона си, защото тоя род говеда стават толкова по-подозрителни, колкото по-любезен се показваш с тях.
— Има един свободен апартамент — признава неохотно портиерът. — Но господин Мадсен си е прибрал ключа и не мога да ви отворя.
— Не бихте ли телефонирали на господин Мадсен?
— Защо не? Само че той се прибира късно следобед, пък и тогава…
— Мога да мина утре.
— Утре е неделя. Няма да ме намерите — отвръща с едва скрито злорадство портиерът.
И задоволил донейде инквизиторския си инстинкт, добавя:
— Минете идущата седмица.
Ако се намирам в Кралската библиотека и ако съм потънал в научна работа, би следвало да прекъсна заниманията си към един часа и да надникна в кабинета на Сеймур. Но понеже не се намирам в библиотеката и понеже още няма дванайсет, решавам да използувам ценното време, което ми остава до обяд, в занимания от съвсем друг род.
Заемам място в поредното такси и промърморвам някакъв адрес, обаче улицата се оказва непозната за шофьора. За жалост тя е съвсем непозната и за мене. Това е един от няколкото адреса, записани напосоки в паметта ми, додето съм се лутал из малките обявления на „Екстрабладет“. Все пак човекът зад кормилото подкарва колата, решил да приеме възможните опасности на едно пътуване в неизвестността.
След двукратни осведомителни разговори с полицаите по кръстопътищата и след още две анкети на случайни минувачи, шофьорът спира в глухата уличка на някакъв затънтен квартал. Освобождавам колата, въпреки риска да остана без средство за отстъпление, вмъквам се в неугледния вход, обозначен с цифрата 12, и поемам по тясната стълбичка.
Петнайсет минути по-късно аз отново съм на открито, сред този пълен с неизвестности свят и по-точно, сред това почти непознато предградие. Почти, но не съвсем, защото, додето съм се движел с таксито, съм успял да отбележа наум няколко ориентировъчни точки, и преди всичко, едно малко площадче с пет магазина, автобусна спирка и някакъв гараж, увенчан с огромна поръждавяла от датските дъждове табела:
„Коли под наем“ — това е идея, заслужаваща сериозно внимание в един град, където разстоянията са почти толкова неприятни, колкото и цените на такситата.
Запътвам се прочее към гаража, преминавам с решителна стъпка под триумфалната арка на ръждивата табела и се озовавам тутакси пред импозантна грамада от струпани една върху друга таратайки с изтърбушени каросерии. Нека се надяваме, че въпросните коли под наем не се подбират измежду тия мъртъвци.
Погледът ми прави лек завой вляво и спира на една площадка, разчистена сред останките на автомобилното гробище и украсена с две жълти бензинови помпи „Шел“. Малко встрани тъмнее фасадата на нещо средно между конюшня и склад за въглища. Двама души, ползувайки се от оскъдната топлина на обедното слънце, са се разположили на скамейката до бараката и обядват. Обедът, ако не броим няколкото резена салам, се състои главно от бира. Един наистина обилен обед, ако се съди по броя на бутилките „Тюборг“, складирани върху скамейката и под нея.
По-младият от двамата мъже, с бистри сини очи и рошави коси, направени сякаш от прясна слама, забелязва присъствието ми и промърморва нещо на матерния си език, вероятно в смисъл на: „Какво обичате?“ Разбрал, че съм чужденец, той повтаря въпроса си на завален английски и след като установява, че обичам коли под наем, довежда тая информация до знанието на по-възрастния, като отново минава на матерен език. По-възрастният кима и прави с десницата си щедър жест с онова добродушие, което е обичайна последица на обилния обед с колбаси и на прочутата датска бира. За мое облекчение жестът е насочен не към братската могила на таратайките, а към зеещата тъмна паст на конюшнята.
Прониквам предпазливо в помещението и установявам, доколкото полумракът ми позволява това, че в бараката наистина има няколко коли. Минута по-късно, прекъснали яденето си и тласкани от споменатото вече добродушие, пристигат и двамата гаражисти. Благоразположението на по-младия дори стига дотам, че той се решава да завърти електрическия ключ и резервите на автомобилния парк блясват под жълтата мъждива светлина в целия си ръст. Тия резерви възлизат общо на цифрата пет и не са особено различни по външност от събратята си, струпани в ръждивата грамада.
Додето обикалям и оглеждам нерешително петимата старейшини на автомобилното племе, по- възрастният гаражист промърморва нещо, което по-младият побързва да ми преведе:
— Шефът казва, че ако ви трябва кола за работа, най-добре е да вземете волвото.
След което по-възрастният повторно избъбря нещо и по-младият повторно ме осведомява:
— Шефът казва, че мерцедесът е по-представителен, но ако ви трябва кола за работа, най-добре е да вземете волвото.
Тук възрастният прави трета забележка, придружена с категоричен жест и адютантът със сламените коси акуратно превежда:
— Шефът казва: за волвото — пълна гаранция! Волвото шефът сам го е поправял. Кола с изключителни
