не си извършил.
Всъщност аз се запознах с Тодоров чрез Маргарита. А Маргарита…
Притварям очи, сякаш за да си спомня по-ясно оня ден, в който за пръв път я бях видял. Това беше един есенен ден, дъждовен и кален като сегашния, и аз бях се отбил в Столичното управление, за да се видя с мой колега от миналото.
Когато влязох при секретарката на колегата, тя не беше в стаята си. Седнах да я почакам и преди да взема едно от старите списания на масичката, погледнах към момичето, изправено до прозореца и вероятно извикано тук по някакво следствие.
Девойката бе извърната към стъклото и аз не можех да видя лицето й, така че отново посегнах към списанията, защото едно старо списание е все пак по-интересно от един женски гръб, загърнат в шлифер. В този момент забелязах, че раменете на момичето леко потреперват. Станах и приближих до прозореца.
— Защо плачете? Какво се е случило?
При тая проява на внимание девойката вместо отговор се разплака още по-силно. Замълчах и запалих цигара в очакване да мине кризата. Лицето на непознатата бе доста подпухнало, доколкото можех да го разгледам през движенията на кърпичката, която бършеше сълзите. Нослето бе леко зачервено, а очите изобщо не се виждаха под мокрите клепачи. Искам да кажа, че ако обърнах внимание на момичето, то съвсем не бе зарад някаква несъществуваща в момента хубост. Но в това лице имаше нещо измъчено и детински безпомощно и девойката въпреки едрия си ръст ми напомняше кой знае защо на малко момиченце, което плаче, понеже са го набили или изпъдили от училище.
Кризата бе почнала да се уталожва и аз вече очаквах да чуя през паузите на хълцанията някаква сърцераздирателна история, когато от кабинета на шефа излезе секретарката и щом ме зърна, извика:
— А, другарю Боев! Началникът тъкмо питаше за вас. Заповядайте!
Влязох и подир неизбежните: „Къде изчезна бе, Боев?“ и „Какво ново?“ — полюбопитствувах:
— Коя е тая плачеща девица навън?
— „Девица“ ли? — свъси вежди приятелят ми. — Тя е толкова девица, колкото аз съм дядо Мраз.
— Е, за един път можеш да станеш и дядо Мраз. Недей притиска твърде момичето.
— А бе ти що си не гледаш службата, ами се бъркаш, дето не ти е работа? — извика началникът с престорена строгост.
После натисна звънеца и нареди на влязлата секретарка:
— Нека дойде гражданката.
А на мене подхвърли:
— Сега ще я видиш що за девица е.
Момичето влезе и по разстроеното му лице можеше да се прочете две трети страх и една трета надежда. Страхът се дължеше на присъствието на началника, а надеждата — на моето присъствие.
— Маргарита Денева… — произнесе със сух служебен глас приятелят ми и аз за пръв път чух това име.
— Да — прошепна девойката със същата беззвучност, с която аз разговарям в кошмарите си.
— Въпреки предупреждението ми вие сте направили писмените си показания не за да изложите фактите, а за да ги прикриете.
Непознатата мълчеше, навела очи.
— Тя направо икономисва фактите — подхвърли началникът за мое сведение.
— Срамува се момичето — позволих си да забележа.
И като се обърнах към „гражданката“, произнесох възможно по-меко:
— Вижте, Маргарита: през главата на другаря началник са минали толкова неща, че няма да го смаете с разкритията си. Още повече разкритията, които ще направите, предварително са му известни. Това — едно. Другото е, че ние викаме тук хората не за да ги натикаме в батака, а за да ги измъкнем от батака, в който сами са хлътнали. Само че за да ви помогнем, и вие трябва да ни помогнете. А най-добре ще ни помогнете, като разкажете всичко.
— Седнете и разказвайте. И, моля, без извъртания — нареди приятелят ми, малко недоволен от моя прекалено добродушен тон.
Девойката седна на стола от другата страна на бюрото, произнесе половин фраза, разплака се, съумя да потисне плача си и след къса пауза отново започна фразата.
Историята, която чувах, не беше нито прекалено ужасна, нито съвсем безобидна. Една доста банална в общи линии история, за да бъде подробно излагана. Връзки на няколко момичета с чужденци. Епизоди от заведения и квартири, свързани с веселби и дребни подаръци. Маргарита не бе между тия момичета, но поради познанството си с едно от тях на два пъти беше попадала в интернационалната компания и прекарвала до късно през нощта на еди-кой си адрес.
— Само два пъти бях — потвърди „гражданката“.
— Защото осуетихме третата сбирка — уточни началникът.
— Нямаше нищо друго освен музика и танци…
— Знаем как свършват тия танци — забеляза навъсено шефът.
Подтиквана с неизбежните делови реплики, девойката постепенно призна всички подробности, които имаше да признае, включително флирта с един от чужденците и полученото от същото лице шишенце „Ланком“.
— Не са хубави тия работи — промърморих, когато разказът свърши. — Добре, че не сте хлътнали по- сериозно.
И като улових недоволния поглед на началника, тутакси опитах да прикрия педагогическия си гаф:
— Макар че както е почнало…
— Е, да, началото е винаги по-невинно от края — прекъсна ме приятелят. — Само че не се ли сепнеш в началото, краят става неизбежен.
— Няма да дойдем дотам! — заявих оптимистично. — Нали, Маргарита?
— Да — каза едва чуто тя, без да вдига очи.
Началникът отпрати момичето и ние двамата минахме на друга тема.
Половин час по-късно излязох от управлението. Маргарита ме очакваше, застанала под стряхата, за да не я мокри дъждът.
— Искам да ви благодаря… — почна тя, като се изравни с мене.
— Не ми благодарете, а минете към действие — рекох аз малко по-сухо от необходимото, като продължавах да крача по мокрия тротоар. — Първо, оправете си положението в университета. Второ, престанете да мислите за брак с чужденец, пък ако питате мене, и за брак с българин. Някои момичета, докато търсят брак, така се объркват в най-различни връзки, че съвсем забравят какво всъщност са тръгнали да търсят. Бракът и да го търсите, и да не го търсите, няма да ви се размине.
— Всичко това съм го решила вече — произнесе полугласно Маргарита. — От днес почвам да уча и няма да мисля за нищо друго.
— Чудесно — казах. — Гледайте само да не охладеят добрите ви намерения.
— Когато почнат да охладяват, ще се сещам за вас.
— Защо за мене? Сещайте се за себе си и за това, което ви чака в живота.
— Човек по-лесно прави трудните неща, когато… когато ги прави за друг човек… — отвърна някак неловко момичето. — Аз нямам близки хора… Вие, разбира се, също не сте ми близък… но понеже нямам близки хора, ще се сещам за вас и за добротата, която проявихте — изобщо…
Изобщо тя насмалко не се разплака отново. И може би за благодарност, че все пак не се разплака, аз направих нещо, което съвсем не мислех да правя, и по-точно заведох я да обядваме заедно и така почна нашата дружба.
Всъщност Маргарита се оказа стегнат човек и още на първата сесия навакса закъснелите изпити и нямаше никакъв вкус към гуляите и нощните приключения и бе напълно доволна да ограничи насладите от живота в баналните рамки на едно кино или на една разходка. Когато по-добре я опознах, нейното хлътване в чуждестранната компания ми се стори като съвсем случайно произшествие, чието обяснение следваше да се търси единствено в изкушението за малко разнообразие и за евентуален брак. Защото, макар да бе стегнат човек и да следваше френска филология, тя беше от тоя тип жени, които и атомна физика да следват, пак поставят на първо място брака.
