американците версия за ликвидирането на Тодоров от Коев.
Две обстоятелства заслужават по-специално внимание в случая. Първо, Сеймур вече е преминал към изпълнение на една от заплахите си. А това ми дава достатъчно основание да вярвам, че той не ще се подвоуми да изпълни и останалите. Второ, бързината, с която сензационната фалшива новина е намерила място в печата, свидетелствува, че екипът е мобилизирал за действие всички необходими средства и цялата си максимална енергия с оглед да ми попречи да напусна страната.
След известен размисъл обаче аз стигам до утешителния извод, че „всяко зло — за добро“. Това ми връща поне отчасти апетита и ми помага да се справя с единия сандвич. Публикуването на съобщението в печата ще позволи на Центъра да узнае още днес положението, в което съм изпаднал, и да вземе съответни мерки. Следователно идущия вторник човекът със самолетната чанта пред „Тиволи“ ще ми връчи спасението под формата на фалшив паспорт или на някакъв канал за безопасно измъкване от Дания. Задачата е да оцелея до следващия вторник. И то да оцелея на свобода.
Главното условие, за да оцелея, е да се мяркам възможно по-рядко из града. Копенхаген е наистина голям град, с близо милион и половина население, но той има и голяма полиция, без да говорим за хората на Сеймур. Ако съдя по поместената във вестника моя снимка, която ми е съвсем непозната, аз съм сниман неведнаж тайно през последните дни и службите, натоварени с издирването ми, вероятно разполагат с богат визуален материал за изучаване особеностите на моята фигура, стойка, вървеж, физиономия. При това тия служби знаят отлично, че първата работа на човек, изпаднал в моето положение, е да смени външността си, така че един дочен комбинезон трудно би могъл да предотврати идентификацията.
Разбира се, фактът, че някакъв незначителен чужденец е ликвидирал друг незначителен чужденец, може да е добре дошъл за журналистите при липса на по-важни новини, но едва ли ще вдигне в тревога датската полиция. И все пак, първите дни поне, гарите, летищата и пристанищните кейове вероятно ще бъдат грижливо наблюдавани и в отделните квартали на Копенхаген, включително и в предградията, местните власти ще извършат обичайните издирвания. А сетне и злодеят Коев ще отмине по реда си в забравата, като толкова други. Ала преди да стане това, добре е да избягвам излишните движения.
Додето обмислям тия неща, излегнат в ниския върбалак, почвам да съжалявам, че не съм използувал разходката до автобусната спирка, за да се снабдя с повече припаси и да си осигуря един по-продължителен престой в бараката. Хубаво е все пак, че разполагам с още два сандвича. Два сандвича са напълно достатъчни, за да накарам тук до утре вечер. А после — ще видим.
Целият следващ ден минава в размисъл и в дрямка под приспивния тропот на дъжда и сънната упойка на влагата. Топлото слънце — тая аномалия за тукашния пейзаж — най-сетне е отстъпило място на някои по-обичайни, но не твърде приятни атмосферни явления. Вятърът, свободен от всякакви, естествени и изкуствени прегради, мъкне по небето черни като дим облаци и мете потъмнялата от влага равнина, додето полегатият дъжд плющи по разкаляната пръст, по разрошения върбалак и кипналите жълти води на канала.
Що се отнася специално до дъжда, би могло да се добави, че той намира широко поле за действие и в скромното ми убежище. Водата тече от безбройните пролуки на покрива, а вятърът духа през безбройните цепнатини на стените и изобщо тия две стихии безцеремонно се срещат и здрависват върху моя гръб.
С помощта на една ръждива тенекия и на две изгнили дъски успявам да си осигуря известна сушина в единия ъгъл на бараката. Малко по-големи трудности ми създава студът. Понеже не слушам радио, не знам с колко градуса е спаднала температурата, обаче ако съдя по зъзненето на собственото си тяло, тя се е сринала далеч под нулата. Избягвам мисълта за топлия пуловер, изоставен в куфара, тъй като тоя род мисли само усилват тръпките. Вместо това вниманието ми се насочва към броя на „Екстрабладет“. Набирам смелост, смъквам дочения комбинезон и методично се увивам в многобройните листи на вестника. Сетне отново обличам комбинезона и подир няколко минути с доволство установявам, че по тялото ми почва да се разлива приятна топлина. Тоя номер с вестника съм го научил от Любо Ангелов преди доста години през една студена есенна нощ в Пирин, когато нозете ми бяха премръзнали от газене в ледения поток.
Изяждам предпоследния сандвич. Изсъхналата франзелка заедно с топлината, получена от „Екстрабладет“ оказват такова магично въздействие на организма ми, че аз въпреки дъжда и вятъра потъвам в спокойна дрямка. Но дрямката е спокойна само до мига, в който се озовавам пред кабинета на генерала.
Вратата на кабинета кой знае защо е открехната. Навярно секретарката е забравила да я затвори. Така или иначе вратата е открехната и аз чувам, че шефът ми разговаря с Борислав:
— Трябваше да изпратим в Копенхаген теб, а не Боев. Боев имаше стари сметки с Тодоров и се възползува от случая да ги разчисти.
— По кой начин? — пита Борислав, тъй като, изглежда, не е в течение.
— По най-простия… — отвръща генералът.
— Е, ликвидирал е един мръсник — опитва се да ме оправдае Борислав.
— Мръсник или не, обаче оперативният работник няма право на своеволни действия — забелязва сухо генералът. — За своеволните действия се плаща. И Боев също ще си плати по сметката.
— Но ние трябва да го спасим! — възклицава приятелят ми, забравил служебния тон.
— Ще направим каквото можем — заявява генералът. — А дали ще го спасим… Аз не съм всемогъщ…
В този миг двамата излизат от кабинета.
— А, ето те и тебе!… — промърморва без особено учудване шефът, като ме забелязва.
След което произнася с явен укор:
— Боев, Боев…
— Аз не съм убил Тодоров — бързам да възразя.
— Не става дума за Тодоров, а за други неща. Малките камъчета прекатурват колата, Боев!
— Ако не бяха надушили чантата на гарата, те щяха да поставят улики в хотелската стая, в мансардата или където и да било другаде — искам да кажа аз, ала ненадейно съзнавам, че съм загубил гласа си и не мога да произнеса нито дума.
„Ще говоря, макар и безгласно — казвам си. — Генералът е наблюдателен човек и ще разбере смисъла по движението на устните ми.“
Обаче генералът дори не обръща внимание на мъчителното движение на устните ми и наново запитва с укор:
— А защо съблече сакото си? Беше ти горещо, нали? Да, жегата е наистина неприятно нещо. Само че има и по-неприятни неща от нея.
„Не съм допускал, че Сеймур е джебчия“, опитвам се наново да произнеса, ала от устата ми и тоя път не излиза никакъв звук.
— Малките камъчета, Боев, малките камъчета! — промърморва недоволно шефът.
И сетне добавя замислено:
— Ще видим сега как ще те спасяваме.
— Но аз съм вече тук! — изкрещявам с пълна сила, като съзнавам, че от гърлото ми излиза само някакво почти непонятно хъркане. — Въпросът е само да се легализира идването ми!
— Да, ама как ще го легализираме? — възразява генералът, отгатнал най-сетне думите ми. — Ти си вече датски поданик!
Последната фраза предизвиква у мен такова сепване, че се събуждам и отворил очи, известно време гледам безсмислено тъмните гнили дъски над главата си. Навън дъждът плющи с равен шум, а вятърът през пролуките ту свисти, ту заглъхва, сякаш си поема дъх.
Мисълта, че не съм никакъв датски поданик, отчасти разведрява главата ми, но не съумява да прогони оттам една друга мисъл, която вече втори ден ме гнети. Нищо чудно, ако в Центъра са повярвали на версията, че съм ликвидирал Тодоров. Отношенията ми с Тодоров без съмнение са известни на генерала, както са известни и две-три мои своеволия в миналото, свързани с нещастно стечение на обстоятелствата. Тъй че нищо чудно, ако повярват, че съм решил да си разчистя сметките с Тодоров. Това, разбира се, няма да ги разколебае в акцията по спасяването ми и все пак неприятно е да те подозират в престъпление, което
