смисълът на инструкцията ще бъде отрицателен. И след всички наши разговори предполагах, че крайният ви отговор, с инструкция или без, ще бъде „не“. И тъкмо затуй аз също се обърнах към моята инстанция. И поисках чисто и просто да ви оставим на мира. Безразлично ми е дали ще го повярвате, или не, обаче поисках да ви оставим на мира. Да ударим гъбата на случая „Коев“ и точка. За жалост предложението ми не бе прието. Нещо повече, наредено ми бе в случай на необходимост да мина към най-твърдия вариант. Така че ние с вас сега сме пред прага на най-твърдия вариант, макар и съвсем не по моя вина.
— Това е наистина малко странно: амбициозен човек като вас да предложи едно приключване с пълен дефицит — произнасям, без да давам ухо на последната реплика.
— Не „малко“, а много странно. И все пак нещата стоят точно така.
Той отново ме поглежда замислено и казва със сянка на досада:
— Знаете, Майкъл, аз по начало съм противник на практиката да се трошат хора, и то не по морални съображения, а защото е съвсем безполезно. И ми е дотегнало от такива нареждания да троша хора и изобщо от всички тия късогледи вмешателства на началства, които са хванали хемороиди от седене в кабинетите и познават нещата само по сводки и досиета. Но какво да се прави: твърдоглавието на някои мои шефове е почти равностойно на вашето собствено твърдоглавие. Така че, ако не извършите доброволно това, което ви предлагам, ще се наложи да го извършите по принуда.
— Но с какво право вие или вашите шефове си позволявате да се разпореждате с мен?
— С едно-единствено: правото на по-силния.
— Боя се, че ако седнем да спорим кой е по-силен и кой е по-слаб, това ще ни въвлече в една съвсем безплодна дискусия.
— Става дума за по-силния в сегашния момент и при сегашната ситуация — пояснява спокойно Сеймур.
— Не виждам никаква разлика между сегашната ситуация и коя да е друга. Не забравяйте, че при всички възможни ситуации моят институт се грижи за хората си поне толкова, колкото вашият се грижи за вас.
— Не се съмнявам. Само че за института, който имате предвид, вие не сте вече свой човек — отвръща все тъй спокойно Сеймур.
— Започвате да халюцинирате…
— Не се надявайте на туй, че халюцинирам.
Той замълчава, вероятно за да подсили напрежението ми, смачква угарката в чинията и си налива вода от канала. Сетне я изпива на малки глътки и запалва нова цигара — всичко това, за да подсилва напрежението ми.
— Една кална история… Една наистина кална история, такава е вашата история, Майкъл, макар и не по ваша вина. Вие, мисля, сте се озовали тук във връзка с някой си Тодоров?
Издържам въпросителния му поглед, ала не благоволявам да отговоря.
— Всъщност тази кална история започва не с Тодоров, а с онзи кален човек Соколов. Както знаете, Соколов е получил известна сума от Тодоров, за да поеме функциите на информатор. И нашите хора веднага са решили, че Тодоров без друго е някакъв шеф, и са го притиснали по съответния начин. А после стана ясно, че Тодоров не е никакъв шеф и че познава разузнаването толкова, колкото аз — търговията. Но когато една история почне кално, тя докрай върви кално и затъването продължава. Нашите прецениха, че за издирването на Тодоров ще бъде изпратен човек и че с вербуването на тоя човек ще се реализира целта, която не бе реализирана с вербуването на Тодоров.
— Всичко това ми е известно — кимам.
— Предполагам. Известно ви е навярно и туй, че тъкмо вашият сънародник ви идентифицира още при слизането ви от влака. Не знам обаче дали ви е известно, че той съвсем наскоро ви провали още веднаж.
— Това е вече новина.
— Само една от многото, които ви предстои да чуете. Вие сте изплашили своя познат по време на разговора ви в градината и той се обърна за помощ към нас. Ако позволите една професионална оценка, това е тактическа грешка от ваша страна, Майкъл. Не казвам, че без нея бихте избягнали сегашната ситуация, но все пак това е грешка. Малодушният лесно се плаши, обаче не тъй лесно е да предвидиш ефекта на уплахата. Впрочем нека не се впускаме в общи разсъждения.
Сеймур посяга към бутилката и любезно запитва:
— Искате ли малко уиски?
— Предпочитам вода.
Той понечва да налее на себе си, после се отказва:
— Аз — също. Очевидно и тая вечер няма да излезе нищо от гуляя.
Американецът поема каната и предпазливо налива чашите до една трета, сякаш борави с някакво особено ценно питие. Сетне отпива и подхвърля небрежно:
— Всъщност кога видяхте за последен път Тодоров?
Би трябвало може би да премълча, ала спокойната увереност на тоя човек почва да ми играе по нервите:
— Прощавайте, Уйлям, но макар да ценя вашите ораторски ефекти, предпочитам да ми ги спестите за момента. Ако имате да ми кажете нещо, кажете ми го и не ми задавайте въпроси, чийто отговор ви е добре известен.
— Защо се дразните? — вдига вежди американецът. — Това е само един похват за уточняване на нещата, както и всеки друг. Моят скромен въпрос има за цел да ви разкрие кардиналното противоречие между вашето убеждение и нашата версия. Вие сте убеден, че сте видели Тодоров само веднаж за пръв и последен път. А нашата версия е, че свижданията ви са били две и че при второто свиждане вие сте ликвидирали Тодоров. Ще се въздържа да уточнявам кой в случая е прав: вие или ние. Важното е, че наличните факти изцяло доказват нашата теза. Тодоров е убит и самоличността на убиеца напълно се покрива със собствената ви самоличност.
— Предполагам, че това е втората новина за тая вечер — произнасям, като се старая да изиграя пълно безучастие.
— Но не и последната.
— А не бихте ли могли да ми кажете къде и как точно съм убил Тодоров, защото аз не съм съвсем в течение…
— Защо не: ликвидирали сте го в квартирата му със същия маузер, с който един ден по-рано сте го заплашвали. Подир което сте поставили пистолета и шперцовете си в чанта, а чантата сте заключили в една касетка на гарата. Само че тия ви действия са станали пред очите на неподозирани от вас свидетели. И на всичко отгоре върху пистолета личат ясно следи от кръвта на Тодоров, съпроводени със собствените ви пръстови отпечатъци.
— Вариантът наистина е твърд — признавам неохотно. — Не допусках, че снощи някой ме е следил…
— Защото сте подценили мащабите на проследяването ни. Тук нейде зад тоя дом — Сеймур небрежно посочва към отворения прозорец — се намират някакви бараки и там са били подслонени за всеки случай наши хора.
Американецът ме поглежда със сянка на добре изиграно съчувствие и допълва:
— Това е едно добавъчно лекомислие от ваша страна, Майкъл. Все пак, ако туй може да ви успокои, ще ви кажа, че избягването на тая втора грешка с нищо не би изменило положението ви. При веднаж създадената ситуация ние винаги бихме намерили непоклатими доказателства за извършеното от вас убийство.
— Излишно е да ме убеждавате. Вярвам ви.
— Вън от тия два малки пропуска вие, общо взето, сте оперирали твърде сръчно. И това ми вдъхва надежди за по-нататъшната ни обща работа.
— Обща работа няма да има — възразявам кротко. — Въпреки твърдостта на варианта ви общата работа няма да се състои.
— Не бързайте! — вдига ръка Сеймур. — И не се произнасяйте по един вариант, за който още нямате никакво понятие.
