Голямата скука

съм въвел госта в мансардата.

— И най-вече, доста нечисто — кима Сеймур.

Той вдига нагоре римския си нос и предпазливо вдишва миризмата на мухъл и влага:

— Но най-характерната черта на вашия таван, безспорно е задухата. Тук просто няма въздух.

Приближавам до прозорчето и широко го разтварям.

— Така е малко по-добре — кима гостът, като този път насочва носа си към таванския отвор. — И все пак аз ще си позволя да хвърля сакото.

— Чувствувайте се като у дома си!

Сеймур вади от джоба си цигарите и запалката и ги поставя на масата. После съблича сакото и го окачва върху облегалката на един отдавна загубил лака си виенски стол.

В мансардата наистина е доста душно и топлият влажен въздух, който прониква отвън, не изменя съществено положението. Ниски мокри облаци са надвиснали над града, призрачно осветени от мътния му червеникав отблясък.

Свалям на свой ред сакото и се заемам с домакинство, сиреч развивам бутилките и донасям от кухнята чаши и кана с вода, след което сядам срещу госта.

Сеймур си налива два пръста уиски, добавя два пръста вода, отпива предпазливо и с израз на лека погнуса оглежда стаята. Трудно е да се отгатне дали този израз е последица на топлото уиски, или на мизерната обстановка, но така или иначе той доста за дълго се установява върху лицето на американеца.

Всъщност обстановката не е ни по-лоша, ни по-добра от тая на всяка занемарена мансарда: прокъсани избелели тапети, начупен таван, декориран с жълти петна от влага, няколко почти излезли от обращение мебели, плюс вече споменатият мирис на мухъл.

— Както знаете, Майкъл, аз също съм имал години на мизерия и отлично разбирам, че някои хора са принудени да живеят в подобни дупки. Това, което не мога да разбера, то е защо в тях живеят и хора, които не са принудени да го правят.

— Знаете, аз не обръщам особено внимание на туй, което ме заобикаля. Изобщо отношенията ми към действителността рядко са чисто естетически.

— Тук не става дума за естетика, а за чистоплътност — възразява американецът и отново вдига гнусливо нос.

Подир което той повторно отпива от чашата с очевидна цел за дезинфекция. Впрочем това не е глътка, а съвсем скъперническо сръбване и аз не се въздържам да забележа:

— Много плахо почвате вашето напиване.

— Сдържано! — поправя ме Сеймур. — Аз не съм никога плах, но винаги действувам сдържано, Майкъл. Въпрос на тактика или ако щете, на характер.

Той престава да шари с очи из мансардата и ме поглежда:

— И тъй, какъв беше отговорът?

— Кой отговор?

— Тоя, който получихте днес следобед. Защото вие няма да почнете да ме убеждавате, че сте играли на криеница с моите хора само за да изпробвате мотора на колата си.

Той млъква с очевидното намерение да ми даде думата, обаче аз поне за момента не мисля да се изказвам.

— Вие сте съобщили още в неделя вечер в София за моето предложение, Майкъл. Това е съвсем понятно и ни е добре известно. А днеска сте получили по тоя въпрос по-нататъшни инструкции. Това също е понятно и също ни е известно. Така че питам ви: какви бяха инструкциите?

В съвсем дружелюбния външно тон на събеседника ми са се появили едва доловими метални нотки.

— Вие фабулирате доста произволно, Уйлям. Не съм получавал никакви инструкции.

— В такъв случай, какъв е вашият собствен отговор на предложението, което ви направих? Отговорете ми ясно и определено с „да“ или „не“.

— Не.

— Значи, инструкциите са били да се въздържите — кима американецът. — Толкова по-добре. Това ни връща на изходната позиция. Все едно че почваме отначало. Прочее вашето съгласие ще бъде наистина лично ваше съгласие, а не на инстанцията, която е зад гърба ви.

— Вярно. В случай, че има съгласие.

Сеймур не отговаря и поглежда часовника си.

— Грейс нещо се забави — подхвърлям, като също поглеждам часовника си.

— Грейс трябва да се забави — произнася гостът ми. — Преди да минем към гуляя и жените, ние имаме да свършим малко работа. Изобщо налага се да поговорим насаме.

— Мисля, че тия дни ние с вас говорихме почти до затъпяване.

— Наистина. И все пак още не сме стигнали до заключението. При това нещата подир днешния следобед се промениха. Тъй че все пак се налага да поговорим.

— Щом се налага… Дано само Грейс да не се забави повече от необходимото.

Моята реплика сякаш връща Сеймур към някаква забравена мисъл и той подхвърля ненадейно:

— Вие ми отмъкнахте Грейс, Майкъл…

— По-скоро тя се опита да отмъкне мене. Не бих се учудил, ако това е станало по ваше разпореждане. Една невинна инсценировка, също като побоя, когато ми спасихте живота.

— Вие отивате малко далеч в мнителността си — забелязва сухо американецът.

— Вижте, Уйлям: вие сте добър техник, но не се опитвайте да ми представяте техниката си за нещо по- различно от гола техника и да разигравате приятелство или ревност. Всичките ви контакти с мен бяха отначало докрай инсценировки — и Дороти, и ония двамата, глухият и плешивият, и случайните срещи, и вечерта у Тейлърови, и разходките, и обедите, и побоя, и любовта на Грейс, и собствените ви дружески чувства…

— Инсценировки съществуваха — потвърждава спокойно Сеймур. — Вие сам знаете, че подобна операция не се провежда без инсценировки. Обаче имаше неща, които произтекоха не от нашия план, а от обстоятелствата и от вас самия. Такъв беше побоят, за който споменавате. И аз рискувам да изпадна в твърде унизително положение, ако почна да ви убеждавам, че съм влязъл в побоя не по силата на една актьорска задача, а на един човешки импулс. Такъв беше, ако щете, и случаят с Дороти, на която наистина бе възложена известна роля, но която самоволно си позволи да прекрачи отвъд инструкциите или, по-точно, реши да си присвои главната роля и тъкмо затуй, както сам се сещате, бе отстранена от играта. Такъв беше най-сетне и случаят с Грейс. Аз нямах нищо против една ваша дружба с моята секретарка и дотук вие сте напълно прав в предположенията си, само че тоя път и тя, и вие надхвърлихте предначертаното. Вие ми отмъкнахте Грейс и това е един удар, който не бих простил никому другиму освен на вас. Не ви задължавам да го вярвате, но аз ви уважавам като противник почти толкова, колкото ви уважавам и като вероятен съюзник и само затова преглъщам някои неща, което съвсем не е в привичките ми.

— Вие ми разрешавате дружбата с Грейс, обаче се дразните от отмъкването… Тук навярно има някакъв нюанс — подхвърлям доволен, че мога да отложа още за малко централната тема на разговора.

— Нюансът е съвсем очевиден: вие лесно минахте от познанството към връзката и от връзката към пълната хипноза. Вие разрушихте с един замах създаденото от мене с толкова труд, защото, повярвайте, не е никак лесно да направиш от една жена нещо, което да изглежда по-свястно от една жена…

Той замълчава за малко, после допълва някак примирително:

— Впрочем в края на краищата причината не сте вие, а жената. И ако подхванах този разговор, то беше само защото искам още веднаж да ви убедя, че отношението ми към вас е не само служебно. И ако искам да ви убедя в това, то не е за да изстискам от вас някоя и друга капка признателност, а за да ви накарам да се отнесете към думите ми с онова доверие, което те наистина заслужават. Вие говорите за инсценирано спасяване на живота ви, но то съвсем не бе инсценирано и е истинска дреболия, сравнено с тая съдбоносна необходимост да ви спасявам оттук нататък.

Американецът замълчава, изважда от устата си отдавна угасналата угарка, хвърля я в чинията, която ни служи за пепелник, и пали нова цигара. Сетне се обляга на стола си и ми отправя замисления поглед на своите присвити сиви очи:

— Аз подозирах, че ще се обърнете за инструкции към вашия Център, Майкъл. И бях почти сигурен, че