освежава, кара ме да подлагам отново на преценка някои истини, до които отдавна съм стигнал и които отдавна са ми омръзнали, Разбира се, горчивите истини ще си останат истини, но за момента вашият наивен оптимизъм наистина ми действува тонизиращо.
— Мерси.
— Не казвам тия неща, за да ви засягам. Чисто и просто ние с вас сме устроени съвсем различно и лично мене това никак не ме дразни. Ще ви кажа дори, че съвсем съзнателно не ви потърсих цели два дни, за да установя за себе си дали ще ми липсвате. И установих, че да!
Сеймур прави знак на келнера, обаче онзи само кима, тъй като в момента е зает със сметката на една съседна маса.
— Аз още от самото начало подозирах, че вие се срещате с мен единствено от приятелски чувства — промърморвам.
— Не, не единствено. Никоя от нашите срещи, включително и настоящата, не е резултат само на приятелски чувства и както вероятно сам сте разбрали, аз трудно мога да бъда причислен към сантименталните хора. И все пак това не пречи приятелските чувства, поне от моя страна, да са реален факт.
„Е добре де, и какво от това?“ — позволявам си да възразя, макар и наум. След което произнасям гласно:
— Нямам основание да се съмнявам в думите ви. Обаче това, което преди малко казахте — за границите ма доверието в нашия занаят, — според мене важи в същата степен и за границите на приятелството.
— Не отричам — кима Уйлям.
А след туй съвсем без връзка запитва:
— Няма ли да ме поканите да видя новата ви квартира? Или тя е само за дами?
— Стига да желаете. Само че тя е на същото ниво, на което е и колата ми… Нещо съвсем мизерно в сравнение с вашия палат.
— Тогава заповядайте в моя палат. Имам десет стаи, от които осем са ми излишни. Коли също може да имате, колкото щете. Впрочем да оставим засега тия неща.
Последната забележка е предизвикана от появата на келнера. Сеймур му заръчва да донесе две опаковани бутилки „Джон Крейби“ и въпреки възраженията от моя страна плаща цялата сметка.
— Надявам се, че две бутилки ще ни стигнат. Знаете, че не обичам пиянството, но понякога се напивам като труп, за да го намразя още повече. В тая ваша мансарда има ли лед?
— Вие сте си изработили съвсем погрешна представа за мансардата ми, ако допускате такава възможност.
— Нищо, ще минем и със студена вода. Когато човек е решил да се напие, подробностите остават на заден план.
— Може би ще е по-добре да вземем моята таратайка, тъй като само аз знам пътя — предлагам, когато излизаме въоръжени с бутилките от кафенето.
— Защо не? Стига да ме доведете обратно в града. Тъкмо ще ме освободите от необходимостта да карам в един момент, когато това ще ми бъде малко трудно.
Извървяваме в мълчание стотината метра до гарираното на булеварда волво. Сеймур хвърля бутилките на задната седалка и се настанява отпред до мене. Потеглям, но едва съм прекосил Градския площад, и американецът ме спира:
— Знаете ли, не би било зле да поканим и Грейс. Една жена никога не пречи на гуляя дори и тая жена да е Грейс.
— Както обичате.
— Ето, гарирайте тук… Ще се обадя от оная кабина…
Настанявам волвото в единственото празно място между редицата коли, спрени до тротоара. Сеймур слиза и се запътва към телефонната кабина. Наблюдавам под лъча на уличната лампа как се вмъква в кабината, как набира номера и как подир туй се обръща гърбом към мене, сякаш за да ми попречи да отгатна разговора по движението на устните му. Е да, в нашия занаят доверието си има граници.
Малко по-късно наново потегляме, пресичаме бързо все още оживените и добре осветени улици на центъра и навлизаме в обширния и сложен лабиринт на кварталите, предхождащи „моето“ предградие.
— Надявам се, че Грейс ще успее да се оправи — забелязвам, додето завивам в тясна тъмна улица. — Аз самият още не съм научил добре пътя.
— Ако е за такива неща, Грейс винаги се оправя. Тя може да сбърка пътя само генерално… Оня, вашия Път, с главното П.
Изминавам двеста метра в мрачния каньон, дето сме се озовали, и завивам в друг каньон. Откак сме тръгнали, не забелязвам да ни следва никаква кола. По всичко изглежда, че поне засега американецът наистина е прекратил блокадата, като лично се е нагърбил с грижите за мене.
— Какво е всъщност мнението ви за Грейс? — запитва ни в клин, ни в ръкав Сеймур.
— Най-ласкаво.
— Не забравяйте, че въпросът ви се задава от мене, а не от Грейс.
— Най-ласкаво — повтарям. — Наистина тя е малко подтисната и не съвсем добре с нервите въпреки външното си спокойствие. Но предполагам, че за една жена е трудно в едно и също време да живее до вас и да бъде добре с нервите.
Сеймур ми хвърля бърз поглед, после се разсмива с тоя свой внезапен и малко дрезгав смях:
— Какво имате предвид?
— Вашата тиранична натура.
— Ако е това, грешите. Жените обичат най-много тираничните натури. Причината за женските нерви е обикновено доста по-елементарна, Майкъл. Но какво да се прави: аз отделям на една жена не толкова внимание, колкото тя иска, а колкото заслужава.
Не възразявам, понеже половият въпрос не е силната ми страна, и ние известно време мълчим, додето колата лавира из лабиринта на тесните улички.
— Защо сте се забутали чак в тия предградия? — подхваща отново американецът.
— Защото е по-евтино.
— Всъщност кога наехте новата си квартира, ако не е тайна?
— В събота.
— Значи, в събота все още сте вярвали, че позата ви на скромен стипендиант може да има някакъв смисъл?
И тоя път не считам за нужно да възразя.
— Вашата версия за проучвания в библиотеката всъщност още от самото начало не беше особено убедителна — заговорва отново Сеймур, който очевидно се забавлява да анализира като специалист действията на един свой колега.
И понеже продължавам да мълча, той повтаря, за да ме подразни:
— Признайте, Майкъл, че не беше много убедителна.
— На драго сърце, стига и вие да признаете нещо…
— Какво именно?
— Кога установихте истинската ми самоличност?
— Още при слизането ви от влака — отвръща американецът, без да се замисли.
— Затова и версията ми не ви се е показала убедителна.
— Прав сте — кима Уйлям. — Такъв малшанс може да се случи всекиму.
И след къса пауза добавя:
— Вие едва ли сте подозирали, че тъкмо тоя малшанс ще бъде най-големият шанс в живота ви.
— Виждате сам, че тук е доста скромно — промърморвам, след като съм щракнал електрическия ключ и
