— Да, студеничко е още… — признава Елен.
Подир което следва ново, още по-натегнато мълчание.
— Вие колекционирате бакър? — сеща се да запита най-сетне съпругата ми, решила да не бъде съвсем невъзпитана.
— Не аз, мъжът ми — оживява се малко нашата камила. — Наумил си е, знаете, че и той като всички други трябва да има някакво хоби. Посъветвах го да избере бакъра като по-евтин. И после, това е за него добър повод да обикаля насам-натам из страната.
Тя млъква и поглежда към мъжа си, разположен на игралната маса. Улавям безпокойството в погледа й и запитвам, за да покажа, че и аз присъствувам:
— А как е вашият мъж в играта? По-евтина ли е тя от бакъра като хоби?
— Несравнимо по-скъпа — признава мисис камила. — Можете да бъдете уверен, че и в тоя момент върши някоя глупост. Добре, че има възможност да играе само когато ме замества.
Съветничката явно е измъчвана от дълбоко раздвоение между дълга на домакиня и хазартната страст, защото продължава да гледа настойчиво и носталгично към зелената маса.
— Не се притеснявайте за нас, продължете играта си — подхвърля Елен.
Фразата е изречена с известна доза ирония, но домакинята, изглежда, няма слух за подобни фини интонации.
— Да, ще трябва наистина да видя какво става там… — промърморва тя и тутакси се отправя към арената на покера.
— За пет минути те оставих и ти успя да пропилееш авоарите ми!… — раздава се „нежният“ дамски бас.
Тя измества безцеремонно мъжа си и заявява предизвикателно на Адамс, пред когото е струпана едра купчина жетони:
— Сега ще имате работа с мене, млади човече!
— Безразлично ми е кой член от семейството ще плаща — отвръща Адамс с великодушието на печелившите. И като поглежда жена си, запитва: — Кой дава, скъпа?
— Както винаги, който пита, мое съкровище — от връща със сладко чуруликане госпожа Адамс. И нежният тембър на тия две реплики красноречиво говори, че съпрузите все още се намират в медения месец на любовното глезене.
— Значи, сбирката е изцяло в наша чест, а? — произнася шепнешком Елен.
— Така ми казаха…
— Казали са го, за да те подиграят… Освен ако ти се подиграваш с мене.
Не отговарям, защото почна ли да се защищавам, тя без друго ще реши, че съм виновен. Ето, това е нещастието на гордите хора. Вирят нос и си въобразяват, че стоят над околните, а непрестанно се намират под ударите на околните. Една проява на невнимание от страна на някой простак за тях прераства в трагедия. А аз, ако бях сам, бих се присъединил без излишно надуване към моята полупияна секретарка и към нейния пиян кавалер, бих изпил една-две чаши и после бих си тръгнал — с или без секретарката, доволен и в двата случая, че съм се измъкнал от това сборище на полуидиоти.
— Вие пиете от две чаши? — чувам в това време гласа на Мери.
Тя наистина трябва да е на градус, защото говори по-високо от необходимото.
— Да. И за в бъдеще все така ще правя — потвърждава Франк, който също не щади гласните си струни. — Чаша сода за Франк трезвеника и чаша уиски за Франк пияницата. У мене, знаете, съжителствуват две същества.
— У мене за жалост те са повече от две.
— Известно ми е и без да ми го казвате. У вас се крият толкова капризи и страсти, та човек не знае в даден момент кое животно от менажерията ще се покаже.
Младият мъж вдига чашата си, и по-точно тази, предназначена за Франк пияницата, и я преполовява.
— Вие пиете много — заявява Мери, като също вдига чашата си. — Искам да кажа, значително повече от мене.
— Аз съм мъж.
— Това още не е доказано.
Жена ми, също както и аз, се вслушва в горния диалог, но си дава вид, че витае мислено някъде неизмеримо далеч от тия пиянски глупости. Това съвсем не й пречи да върши наблюденията си:
— Секретарката ти вероятно в твоя чест си е разголила бедрата чак до корема… — стига до ушите ми неприязненият шепот.
— Такава е модата — промърморвам примирително.
— Модата не е закон, особено за жени с такива дебели бедра. Впрочем, навярно те са тъкмо по вкуса ти.
В тоя момент за щастие към нас се приближава съветникът, сетил се вероятно за дълга си на домакин. Той ни се усмихва ободрително и сяда на опразнения от съпругата му стол.
— Още едно уиски?
— Може — кимам, тъй като въпросът е отправен към мене.
Съветникът ми връчва втора чаша, която взема от подноса на масичката, и изразил по тоя начин вниманието си към мене, бърза да го прояви и към жена ми:
— Тая година пролетта малко позакъсня…
Но Елен не е настроена за метеорологически разговори.
— Току-що обсъдихме този въпрос със съпругата ви — отвръща тя с ледено-любезен глас.
Декларацията заварва съветника съвсем неподготвен. Той сбърчва леко чело, като явно се стреми да открие в плесенясалия си от бездействие мозък някаква втора тема. С високия си ръст, голямата уста и едрите жълти зъби домакинът удивително прилича на съпругата си, макар и да не е тъй мъжествен като нея.
Тъкмо съм решил да му помогна в затруднението, като поставя отново въпроса за бакъра, когато стопанинът внезапно бива осенен от щастливо хрумване.
— Чух, че в Африка ви е сполетяла някаква малка авария… — започна той, като ме поглежда със симпатия.
— Каква авария? — запитва със същата ледена любезност Елен, която, разбира се, не е в течение на въпроса.
— Да, наистина, каква точно беше тая ваша африканска история? — произнася съветникът, като ме гледа с глупавите си влажни очи.
И забелязал все пак, че предложената тема не ме привлича особено, додава:
— Не мислете, че съм любопитен, но тук за вас се носят най-невероятни легенди.
ТРЕТА ГЛАВА
Аз не съм човек на настроенията. Искам да кажа, не обичам настроенията да ме водят за носа и да ми пречат на работата. Но подир събитията на снощния „прием“ и особено след него, всичко тая заран ми се струва почти отчайващо — мрачният кабинет, мрачната физиономия на Бенет и мрачната картина на секретните служебни книжа.
— Агентурата е съвсем хилава — промърморвам с погнуса, като затварям папката и я хвърлям върху бюрото. — И, естествено, съвсем бездейна. Ако тия няколко жалки паразита изобщо могат да се нарекат агентура.
— Работи се, колкото условията позволяват — отвръща недоволно Бенет, седнал от другата страна на бюрото.
— За такава работа едва ли ще ни обсипят с лаври.
— Аз отдавна съм престанал да очаквам лаври. Единственото, което чакам, е пенсията.
— Какво чакате вие, това си е ваш личен въпрос. Но понеже аз съм още далеч от пенсия и понеже съм дал обещание да свърша някои неща…
Замълчавам, понеже разговорът изведнъж ми се вижда глупав и излишен. Това дава възможност на
