Бенет да подхвърли:
— Да, всички вече знаят, че сте дошли тук за реабилитация.
— Аха, значи общественото мнение се е оформило. И какво приказват?
— Ами, приказват ги всякакви.
— И по-точно?
— По-точно може да ви информира Мери. Пред мене, знаете, хората се предпазват да дрънкат прекалено.
— А кой пусна информацията?
— Адамс, разбира се. Той само преди седмица се върна от отпуска с цяла кошница сплетни.
— Той и посланикът, изглежда, не ни обичат твърде.
— Вие се изразявате прекалено меко. Истината е, че не могат да ни понасят. Джентлемени от кариерата. Партизани на дипломацията с бели ръкавици. Яд ги е, че те са само параван, а всъщност ние работим.
„Вие лично не сте се скъсали от работа“, мисля да възразя, но подтискам киселото си настроение и забелязвам:
— Специално този Адамс никак не ми харесва.
— Трябва да ви призная, че и аз не съм влюбен в него. На всичко отгоре снощи ми обра хиляда лева.
— Би следвало да го проучим по-добре — подхвърлям, колкото да опитам почвата.
— Аз вече съм свършил тази работа — отвръща Бенет, без да мигне, и при тия думи аз мислено слагам един плюс в досието му, което полека съставям в главата си.
— Е, и?
— Материал не липсва. Хлапакът е бъбрив, а бъбривият, както знаете, все ще изтърси някоя еретична приказка.
— В такъв случай би трябвало да съобщим нещо за него.
— Защо не. Само че, както разбирате, той не е от тия, дето могат да бъдат съборени с един донос.
— Защо „един донос“? Сега ще е един, а после могат да станат и повече.
— Не възразявам — свива рамене Бенет. — Но ако смятате, че това е работата, за която ще ни обсипят с лаври…
— Другата работа също ще тръгне, не се безпокойте… Нещата не могат да останат на сегашното ниво.
Помощникът ми мълчи с онова мълчание, което у него играе ролята на възражение.
— Вие, изглежда, сте на друго мнение — забелязвам.
— След време и вие ще бъдете на друго мнение… Щом само спадне реформаторското ви увлечение…
Той прави пауза, сякаш на свой ред се пита има ли смисъл да продължава този разговор. После ме поглежда право в очите, нещо което не е съвсем в привичките му, и изтърсва:
— Знаете ли какво ще постигнем? Нищо! Една кръгла нула. Едно голямо нищо!
— Ако човек не върши нищо, той друго и не може да постигне.
— Да. Всеки мисли, че хората преди него не са вършили нищо. И че летоброенето почва от него. Само че ние сме работили, представете си!… Капвали сме от работа. Планирали сме мероприятия… Провеждали сме ги… И накрая сме улавяли пълни шепи въздух. Спомням си например младежкия фестивал… Операциите ни бяха разработени изрядно: подмолно въздействие, открити подстрекателства, безредици, улични демонстрации… Хората бяха предварително инструктирани, мрежата беше вещо организирана, всеки се намираше на мястото си… И все пак всичко се провали. Ама всичко, разбирате ли? Така разнебитиха системата ни, така я парализираха, без даже да дават вид, че го правят… И фестивалът си мина, сякаш не съществуваха наши планове, сякаш не бяха съществували наши хора, сякаш ние самите не съществувахме тук!
— Да, да — кимам. — Само не се горещете. По-добре кажете, ако операциите ви бяха успели, какво щяхте да постигнете?
Бенет мълчи.
— Отговорете де! Какво щяхте да постигнете? Сваляне на режима? Или един скандал, който като всеки скандал щеше да мине и замине?
— Един скандал не е толкова дребно нещо… — отвръща Бенет не твърде уверено.
— Добре, да оставим това. И изобщо да забравим миналото. Кажете по-добре какво е отношението ви към културата. Хващате ли се за пистолета, когато чуете думата култура?
— А, защо? Бих гледал с удоволствие някоя по-интересна телевизионна програма…
— Само че аз нямам предвид гледането, а действието. Имаше ли някаква полза моят предходник от културната област, или съвсем напразно носеше титлата културен съветник?
— И културната област е като всички останали — сеща се да отговори най-после Бенет. — Не се надявайте да получите нещо по тая линия.
— А що за птица е шофьорът ми?
— Добър е. Като шофьор. За друго не ви съветвам да го използувате.
— Ние сме твърде бедни откъм кадри, за да използуваме един човек само за едно нещо.
— За другото нещо го използуват „ония“.
— А останалият подръчен материал?
— Козметичката ни служи за връзка със Стария. Нищо повече.
— А учителката по български за какво ще ми служи?
— За нищо. Освен ако държите да научите български.
— Наследството е наистина повече от мизерно — въздъхвам и отправям поглед към прозореца, запушен от саждивия калкан на съседната сграда. — Все едно не са ви казали да дадете сведения за околността, а вие сте се изправили пред тоя прозорец и само повтаряте: „Околността представлява една стена, една сляпа стена“…
— Стената наистина е налице — свива рамене Бенет. — И тя е издигната тъкмо, за да не можем да виждаме нищо друго освен нея.
— Добре — казвам отегчено, — да оставим това.
И като давам вид, че напускам досадния терен на служебния разговор, подхвърлям:
— Вие, както забелязах снощи, добре играете покер.
— Да, но напоследък само губя.
— А защо не прекъснете?
— Защо да прекъсвам? Лошата карта не може да тече до безкрайност. Някой от следващите дни ще тръгне хубавата.
— Точно така. Потокът на лошата карта изтича и ви идва карето аса. Но за да го дочакате, трябва да играете достатъчно дълго.
— И трябва в колодата наистина да има каре аса — напомня Бенет, разбрал прозрачния ми намек.
— А как може да няма?
— Ей така, няма: в тая тук игра противникът най-първо изважда асата за себе си, а после раздава картите.
— Глупости. Вие просто сте депримиран от неуспехите. Няма ли тук наоколо алчност, корупция, пороци, безхарактерност?
— Има, макар и не толкова, колкото вие си представяте.
— Тогава защо ми говорите, че в колодата нямало аса? Това са нашите аса и целият въпрос е как да ги използуваме в играта.
Бенет се е приближил междувременно до прозореца и безсмислено е отправил поглед към стената, дето няма нищо за гледане.
— Не ми преповтаряйте уроците от школата — промърморва той недоволно. — По-добре покажете ми как я играете вие тая игра.
— И това ще стане — промърморвам и поемам папката, за да прегледам още веднъж за всеки случай тия отчайващо оскъдни данни.
