филе.
— Съпругата ви окончателно ви е напуснала, а аз съм се залепила за вас, с цел да увисна на шията ви за цял живот. — Секретарката отпива от виното си и добавя: — За първото не мога нищо да кажа, но за второто искам да ви успокоя: нямам никакви намерения да увисвам на чиято и да било шия. Ергенският живот ужасно ми допада.
— А кой е авторът на клюките? Господин Адамс или госпожа Адамс?
— За госпожата нямам желание да кажа нищо добро. Но Адамс не е клюкар.
— Вярвам ви. Макар че първите клюки за мене ги пусна именно той.
— Адамс не е клюкар — повтаря Мери. — Той е, както сам се изразявате, просто общителен и малкото, което е казал за вас, се свежда до един-два факта около преместването ви. Един-два факта, които и без това щяха да стигнат до ушите ни.
— Добре, добре — мърморя добродушно. — Вече забелязах слабостта ви към нашия хубавец. Вие така го фиксирате, та просто ме е страх, че съпругата му може да скочи, да се приближи до вас и да излее уискито си върху чудесната ви фризура.
— А кого искате да фиксирам? Вашия Бенет? И какво по-точно да фиксирам у него? Приличната му на обувка челюст или воднистите му очи?
— Бихте могли да се заглеждате във вашия приятел Франк…
— Франк е тъй атрофиран от алкохола, че почти е загубил чувство за пол и ако почна да го заглеждам, ще помисли, че нещо в костюма му не е в ред. На всичко отгоре той вече ми е доста омръзнал.
— Съжалявам заради вас, че единственият интересен обект е вече окупиран. А госпожа Адамс няма вид на жена, готова да отстъпи играчката си без бой.
— Аз пък нямам никакво намерение да водя бой. И изобщо за ваше сведение, дори понякога да поглеждам Адамс отдалеч, нямам никакво желание да го разгледам отблизо.
— Сериозно ли говорите, или просто илюстрирате поговорката, че гроздето е кисело?
— Това не е поговорка, а басня — поправя ме педантично Мери. — Басня, която не мисля да илюстрирам.
Тя запалва цигара, поема дима и пуска по обичая си две струйки през ноздрите на вирнатото си носле.
— Страх ме е вече да надзъртам отблизо — не разбирате ли? Защото, когато наздърнем отблизо у симпатичния мъж, нерядко откриваш обикновен мръсник. Предпочитам да пазя за по-дълго илюзиите си.
— Ясно — кимам. — За да пазите илюзиите си, вие се наслаждавате на Адамс отдалеч. А за да потвърдите теорията си за мръсника, надзъртате у мене.
— Съвсем не. Но просто вие сте нещо друго. Просто вие едва ли сте в състояние да ме нараните.
— Защото съм безобиден? Или защото не държите на такива като мене?
— По-скоро второто… Макар че такива неща не се казват на един шеф…
— В момента нямате пред себе си шеф.
— Не се обиждайте, но вие сте от хората, които не ме привличат особено, по простата причина, че могат да ми сервират само неща, които аз и без това имам в излишък у себе си. Вие носите някаква подтиснатост или спотаеност, или скритост… не знам как да се изразя, защото това са нюанси… но във всеки случай вие не сте веселият, откровен и лек характер, който би ме очаровал спонтанно.
— Такъв има само един — вдигам безпомощно рамене. — И това е блестящият Адамс.
— Защо само един? Има ги много. Бившият ми мъж и той беше такъв.
— Знам го само по име. И нямам представа какво е станало с него.
— Какво може да стане? И досега е шеф на канцелария. Имаше голямо желание да расте… Но не стана повече от шеф на канцелария… А всъщност даже и това място го дължи на мене…
В тоя миг в помещението наднича келнерът, който кой знае по каква причина си е спомнил за съществуването ни. Той запитва нещо и секретарката ми на свой ред запитва:
— Какво още искате?
— Кафе. А вие?
— Аз бих пила един коняк… стига да ми правите компания.
Кимам в знак на съгласие, макар да не ми се пие. На Мери обаче, както винаги, й се пие. Тя почти сама е пресушила бутилката вино, без да говорим за встъпителната ракия и се намира в разговорливото, макар и още трезво състояние, което ми е вече познато.
Тя гледа през джамлъка тъмното очертание на планината, едва открояващо се на фона на тъмното небе, а аз гледам нея и си мисля, че наистина е хубава жена, въпреки че не е в най-ранната си младост и че ако нямах такава породиста секретарка, би трябвало да си я изпиша, защото ако не виждаш до себе си жена, почваш да мислиш за жени повече от необходимото, а това пречи на работата.
— Вие значи, сте влиятелна особа, щом сте осигурили на мъжа си повишение — сещам се да забележа, когато кафето и конякът биват поднесени.
— Съвсем не. Обаче за един път бях влиятелна… И то по най-баналния начин, по който може да бъде влиятелна една жена.
— Малък флирт с началството…
Тя отпива глътка кафе и добавя за вкус глътка коняк. Поднасям й цигара и щраквам запалката.
— Всъщност началството флиртуваше с мене… Това бе една голяма дипломатическа мисия, не като тая тук, а в големите мисии хората се държат по-свободно и клюките са по-малко, и въпросното началство почна да се държи дотам свободно с мене, че даже мъжът ми го забеляза.
— Шефът ти е хвърлил око — каза ми той една вечер.
— Дори ми предложи разходка вън от града. Знаел едно заведение, където приготовлявали чудесна пъстърва… Какво ще кажеш за пъстървата?
— Няма да изпадна в паника от пъстървата — засмя се той. — Ти знаеш как да се държиш и аз имам пълно доверие в тебе. Така че една разходка може би не е излишна, особено ако успееш да убедиш тоя стар сатир да ми повери цялата канцелария.
Ако ми беше ударил шамар, вероятно по-малко щях да се изненадам. Защото тия приказки за доверието и за моето добро държание бяха само обичаен данък на добрия тон и всъщност той просто ме тласкаше в обятията на шефа, за да си осигури жалкото чиновническо повишение. Бях му прощавала доста неща и това, че все повече предпочиташе покера пред мене, и това, че понякога бе прескачал в чужди легла, но тая мръсотия не можех да му простя…
— И все пак проявихте великодушие.
— Направих го не от великодушие, а от злоба. Сатирът не бе чак толкова стар и в известни отношения дори превъзхождаше мъжа ми и понеже излетът за пъстърва му хареса, пожела да го повтори, и аз продължих, и почнахме да се срещаме по големите ресторанти и по прочутите барове и, естествено, злите езици влязоха в действие.
— Ти трябва да престанеш! — каза веднъж с раздразнение мъжът ми.
— Правя го само за тебе — отвърнах. — Трябва да се закрепиш здраво на новия си пост, драги.
Аз просто се подигравах с него и той знаеше това, но замълча, може би, защото наистина смяташе, че ако в тоя момент се дръпна от сатира, онзи може да прибегне към санкции. Изобщо бракът ни стана съвсем формален, додето най-сетне решихме да го прекъснем.
Тя отново се връща към консумацията, като тоя път пренебрегва безвкусното кафе и проявява благосклонност само към коняка. Сетне се заглежда разсеяно в пространството и произнася сякаш на себе си:
— А иначе беше хубаво момче… Весел, общителен, изобщо това, което се нарича „светъл човек“… Светъл…
— Обаче тая история не ви пречи да имате все още слабост към тоя тип хора.
— Е да, защото са обратното на туй, което съм аз. — Тя допива коняка и се сеща: — Може би трябва да ставаме…
— Това зависи само от вас.
По пътя назад Мери известно време мълчи, заета изцяло с шофьорските си занимания и вероятно уморена от монолога си на масата.
