— О, моят помощник все някак си ще се оправи със зъбобола си. Лошото е, че вие ще загубите наследството. И то заради един детински страх.
— Вие сте представител на една цивилизована страна, а спокойно ме заплашвате с едно беззаконие, за да ме принудите да извърша друго беззаконие…
— Не се вълнувайте. Съвсем не мисля да ви принуждавам.
Посетителят става бавно, обляга се с лявата ръка на бюрото ми и свива пръстите на дясната, сякаш оценява качеството на маникюра си.
— Принуждавате ме да ви разбия зъбите — произнася тихо той, като се накланя леко през бюрото. — И вероятно бих го направил, ако не се боях, че след туй ще трябва и да ви лекувам.
Нямам никакво намерение да отговарям на това бълнуване и изпращам с поглед госта до вратата, а когато той изчезва, още някое време го следвам мислено. Всъщност засега аз нямам никаква нужда от квартирата му и дори той да ми я предоставяше, кой знае дали бих я използувал някога, освен след продължителни проверки. Но човек никога не знае какво може да му потрябва за в бъдеще и какво не. И после, въпрос на характер, обаче аз не съм от хората, които биха разменили една реална услуга срещу въздух.
Съзерцавам известно време разсеяно насрещната стена и по-специално календара с парада на голите бедра от Бродуей. Изкусителна гледка. За жалост някои типове обръщат гръб на изкушенията. Защо?… Ами защото силата на изкушението се е сблъскала с една по-голяма сила — тая на страха. Страхът от вероятните последици… А може би и оня неосъзнат, но властен страх пред моралните норми, десетте божи заповеди, етиката на комунизма и знам ли още какво, изобщо всичко онова, което са ти набивали в главата от ранно детство и което в последна сметка се свежда до идиотското съображение: „Какво ще кажат хората“… Какво ще кажат ли? Ако питате мене, нека казват каквото искат. Важното е да стигнеш дотам, че да не смеят да ти го казват в лицето, а да го дрънкат зад гърба ти и щом само се появиш, да млъкват гузно и да ти отправят сервилните си робски усмивки. Тогава те се превръщат в подлеци и те се чувствуват подлеци, а ти, каквато и подлост да си извършил, се усещаш свободен и силен и стърчиш с две глави над тая робска паплач.
Разбира се, зъболекарят може би ще размисли и подир седмица, след като се успокои достатъчно, наново ще се яви, и то не с цел да ми разбива зъбите. Обаче ако се яви, аз вече ще бъда заразен от съмнението, че някой ми го е пратил. Така че при всички случаи — прощавай, наследство!
Пролетта вече е настъпила без уговорки и аз виждам през прозореца на спалнята си раззеленелите дървета на парка и си казвам, че в такъв слънчев неделен ден истинско престъпление е да седиш в тоз усоен апартамент. А след като съм си казал нещо, аз винаги минавам към действие. Така че един час по- късно Андрей спира шевролета край пистата за конни състезания при Банкя.
Слизам от колата и се запътвам към Бенет, застанал няколко метра по-натам.
— Вашата млада дама е идентифицирана — изръмжава приветливо помощникът, като кима за поздрав. — Касае се за онова празноглаво същество със смешната шапка.
Не питам как, кога и от кого е извършена идентификацията, тъй като планът на тая малка операция ми е предварително известен. Вдигам бинокъла, който съобразително съм донесъл, и правя бегъл рейс по пистата и групичките зрители. Публиката не е особено многобройна и аз веднага откривам празноглавото същество, облечено в светъл пролетен костюм и увенчано със също такава светла широкопола ковбойска шапка.
— Струва ми се, че при тукашните миниатюрни мащаби бинокълът ви изглежда малко смешен — не се стърпява да забележи Бенет.
— Обаче чудесно ми разкрива ахилесовата пета на нашия общ познат.
Ахилесовата пета е доста приятна на вид и тъкмо тъй свежа и още зелена, както е всичко наоколо в тоя ранен сезон. Едно румено момиченце, което въпреки избуялия ръст очакваш да видиш по-скоро в ученическа престилка и на чина, отколкото в тази разюздана компания от младежи, подаващи си един на друг някаква плоска кафява бутилка, която вероятно не съдържа сироп за кашлица.
— Добре, че и най-неуязвимите бащи понякога са надарени с уязвими дъщерички — промърморва Бенет, чийто поглед в момента също е насочен към „ахилесовата пета“.
После, осенен от някаква мисъл, запитва:
— Може би се готвехте да ми уреждате срещи у зъболекаря тъкмо с това лекомислено създание?
— Не говорете дивотии — отвръщам спокойно. — Аз съзнателно действувах срещу зъболекаря като слон в стъкларски магазин. Обаче това нежно цвете на ранната поквара трябва да бъде докоснато от гальовна ръка, а не от такива лапи като вашите, Бенет.
— За ваше сведение при мене не само ръцете са здрави, но и зъбите — осведомява ме с достойнство помощникът. — Последният ми зъбобол, ако се не лъжа, датира от времето, когато ми падаха млечните резци.
— Вярвам ви, но в момента тия биографични подробности са без значение. По-важното е къде ще намерим необходимата гальовна ръка.
Отново вдигам бинокъла и отново правя оглед на панорамата, за да спра върху нежното цвете на покварата. В тоя момент то е долепило устни до плоската кафява бутилка. Вероятно алкохолът му горчи, но детето се стреми да не мръщи лице, за да покаже, че вече не е дете.
Вниманието на Бенет неусетно се е пренесло върху пистата, дето няколко коня се подреждат за старт.
— Какво бихте казали, Томас, ако сложим един малък бас за изхода на следващото състезание? Аз с готовност бих заложил известна сума на номер седем.
— Обърнете се с това предложение към вашия приятел Адамс — отвръщам. — Както виждам, той току-що пристига. Колкото до мене, аз вдигам котва.
Прибирам бинокъла и си тръгвам, но няма как да избягна групата на приближаващите колеги — семейството Адамс и семейството на съветника. Двете двойки са в най-безоблачно пролетно настроение и съветничката прави такива широки и такива решителни крачки с дългите си крака, сякаш се готви да вземе участие в състезанието в качеството на кон.
— Много рано се прибирате, драги… — подхвърля Адамс, като отвръща с ръка на поздрава ми.
— Както винаги, умерен в удоволствията — забелязва с усмивка госпожа Адамс.
Намирам Андрей с глава, облегната на кормилото, решил да използува служебната пауза за малък сън под гальовните лъчи на слънцето.
— Към града ли? — пита той, като се отърсва от дрямката.
— Не, към планината. Това време е само за планината, мойто момче!
Колата се движи край разцъфтелите дървета по леките завои на неширокия път между Банкя и някакво друго село, което според Андрей се казва Княжево. Аз съм се отпуснал лениво на седалката до шофьора, спокоен, че кормилото за момента не е в ръцете на Мери, а на професионалист.
Впрочем не бих казал, че съм съвсем спокоен. По скоро съм малко нащрек, макар да си мисля, че нямам никакви основания да съм нащрек.
— Защо увеличихте скоростта? — питам небрежно, тъй като Андрей в тая минута солидно е натиснал газта.
— Мисля, че ни следят.
— Тъкмо затова намалете. Никога не дразнете тоя, който ви дебне, момчето ми. Напротив: успокоявайте го. Нека се отпусне. Ако ще, нека дори заспи. Вие от това нищо не губите.
Зад нас на прилично разстояние действително се движи една черна волга и тъкмо нейният образ в огледалото ми пречи да се отпусна напълно. Естествено, това е съвсем банален и мимолетен сондаж за евентуалните намерения на господин културния съветник. Ние у нас вършим същото. Изобщо пълна взаимност, точно според дипломатическите норми.
И все пак, когато видя една такава черна волга или на пътя ми се мерне кафяво-зеленикава униформа
