на милиционер, или погледът ми улови в някое заведение погледа на друг човек без униформа и може би дори без служебни функции, обаче все пак будещ сянка на съмнение, тук в гърдите ми изведнъж става напрегнато. И не защото конкретно за момента имам основание да се боя от нещо, а защото тия бегли фрагменти на една често невидима, но винаги реално присъствуваща сила ми напомнят, че в някой друг момент, в някой твърде важен за мене момент, тази сила може ненадейно да спусне ръката си върху мене и да каже: „Не мърдайте!“
И всичко ще хвръкне по дявола.
Защото въпреки че в нашата професия провалите понякога са неизбежни и не особено съдбоносни, съществува един вид провал, наистина съдбоносен. Това е последният провал, този, подир който те изпращат да береш праха нейде в архивните служби или направо те изхвърлят. А при мене, ако ще има провал, той ще бъде точно от този тип.
И затова дори една такава волга, открояваща се като черно петно в зелено-белия пейзаж на пролетта, ме кара да изпитвам напрегнатост и да усещам как по гръбначния ми стълб пълзи някакъв неприятен хлад.
Впрочем волгата междувременно се е загубила зад един завой, додето прекосяваме Княжево, и повече не се появява. Хората в нея навярно са престанали да се интересуват от мене и дори възможно е това съвсем да не са хора от съответната инстанция. Отпускам се най-сетне наистина спокойно на седалката и леко премрежвам очи, сякаш се каня да задряма. И додето се колебая тъй, дали да се почерпя с малко сън, или да се въздържа, запитвам лениво:
— Апропо, вашата майка, мисля, беше белгийка…
— Белгийка — потвърждава Андрей.
— А баща ви?
— Българин, естествено. Но той почина.
— И сега вие освен съпругата и децата трябва да издържате и майка си?
— Какво да правя…
— Вие имате наистина тежко семейство — произнасям съчувствено — Влизам ви в положението, понеже и аз се пържа в такъв тиган. Но все пак, надявам се, че си докарвате и нещо извън заплатата.
— Откъде?
— От тия, които ни следяха.
— Нищо не си докарвам — възразява шофьорът. — Знам, че няма да ми повярвате, но нищо не си докарвам.
— Значи, информацията, дето им я давате, е съвсем безплатна?
Той не отговаря веднага, тъй като от завоя пред нас е изскочил голям камион и Андрей рязко извива кормилото, за да избегне чудовището. После промърморва:
— Каква информация може да дава един шофьор?
— Съвсем скромна, разбира се, но нерядко — полезна.
— Да: че съм ви закарал до еди-къде си и че съм ви взел от еди-къде си.
Влизаме в нов завой и шофьорът наново съсредоточва вниманието си напред.
— Невинните сведения понякога също влизат в работа — подхвърлям.
— За невинни сведения никой не плаща.
— Защо? Аз например бих платил. Готов ли сте да ми предложите нещо невинно? — питам все тъй лениво и сякаш на шега.
— Оставете, господин Томас — произнася с досада шофьорът, загледан напред. — Аз и без това съм човек под подозрение. Не ме забърквайте в опасни игри.
— Не става дума за опасни игри, а именно за нещо невинно.
— Вечната песен! — забелязва скептично Андрей.
— Добре, нека не спорим — казвам, като се поизправям на седалката. — Аз ще ви кажа за какво се касае, а вие сам ще прецените опасно ли е това, или невинно. Съгласен ли сте?
— Защо не! Ако е въпросът само за приказки…
В тона му се чете все същото пренебрежение към доводите ми, но това не ми пречи да отбележа една точка в своя полза.
— Вие, доколкото знам, обичате да ходите след работно време по някои заведения: „Берлин“, „София“, „Балкан“…
— Забранено ли е?
— Напротив, препоръчва се! Особено ако ходите по-често в „София“.
— И после?
— Ами че това е почти всичко, което се иска от вас: да правите същото, дето и без това го правите.
— Шегувате се — промърморва шофьорът.
Обаче той несъзнателно е забавил ход, сякаш за да има възможност по-добре да следи думите ми, и аз отбелязвам нова точка в своя полза.
— Аз никога не се шегувам, когато говоря за такива неща. Вие също може да не ми повярвате, но ще ви кажа, че за мене сигурността и спокойствието на хората, с които работя, са по-важни от собствената ми сигурност.
— А каква полза ще имате вие от това, че ще ходя в „София“ и ще пия кафе?
— Не бързайте, ще стигнем и дотам. В „София“ се отбива редовно едно младо същество, което специално ме интересува. И ще поясня, че интересът ми е съвсем личен, дори ще кажа направо: сантиментален. Впрочем, когато ви покажа снимката на това същество, надявам се и сам ще разберете, че тоя мой интерес е напълно оправдан. Само че вие трябва да разберете и нещо друго: за нас тук една връзка с жена представлява доста деликатна история, особено ако жената е от тия, дето могат да ти сервират всякакви изненади. Тъкмо затуй, преди да стигна до връзката, бих искал да имам известни сведения…
— А откъде ще ги получа аз тия сведения? — прекъсва ме Андрей, който вече е изцяло погълнат от разговора.
— Ще ги получите от двете си очи, момчето ми! Не искам от вас да ми казвате нищо повече от онова, което сте видели: с кого се среща младата дама, как се държи, изобщо дреболии от тоя род.
— Вечната песен, господин Томас! — опомня се шофьорът. — Почваме с дреболии, за да минем бързо към нещо по-сериозно.
— По-сериозно няма да има, повярвайте ми.
— Тая игра не се играе на доверие.
— Не споря. Само че аз не ви ангажирам с нищо, освен дето ще ви платя пет-шест хиляди.
— Колко? — пита Андрей, за да ми даде възможност да реализирам още една точка.
— Казвам пет-шест хиляди напосоки. Но ако информацията бъде по-продължителна, тогава и хонорарът ви ще се увеличи. А ако ви поискам някаква по-друга услуга, какво ви пречи да откажете?
— Това, че ще ме наклеветите — отвръща шофьорът. — И добавя: — Влизаме във Владая.
— Продължавайте нататък. Разходката ни е съвсем безцелна. Да. Та докъде бяхме стигнали?
— Ще ме наклеветите, казах.
— Задето сте ми давали сведения за някакво момиче? Хайде де, не ставайте дете! За такова нещо никой никого не е обесил.
Андрей мълчи. Но пресметливият израз на лицето му говори, че вече обмисля напрегнато предложението ми. Аз обаче нямам никакво намерение да ускорявам неуместно натиска. И преди да му покажа снимката, внимателно ще наблюдавам поведението му, пряко или чрез други лица. Защото една любовна история е нещо крайно деликатно. Засега достатъчно е, че рундът приключва изцяло в моя полза.
Вече сме задминали селото.
Отпускам се отново на седалката и отправям поглед към зелените хълмове наоколо.
— Какъв прекрасен ден, не намирате ли? — произнасям почти с умиление.
— Ден като ден — отвръща разсеяно Андрей.
— Не, не сте прав. Погледнете! — И аз правя лек жест към зелените хълмове пред нас. — Ден на пролет, момчето ми… Ден на любов… — И сякаш засрамен от ненадейната си размекнатост, добавям: —
