Всъщност аз съм един ужасно сантиментален тип…
ШЕСТА ГЛАВА
Липсва ми възловият елемент, с който да направя спойката. По-точно казано, аз имам подръка два-три възможни елемента, но не се решавам да спра избора си на нито един от тях. Защото, както се изразява моят помощник, „ако някой не е разкрит, питаш се, защо не е разкрит“.
Изобщо питам се по много неща. Питам се по всички възможни неща. Шансът, който лежи в ръцете ми, е рядък и едва ли ще се повтори и това е единствената ми възможност да изплувам и затуй нямам никакво намерение да избързвам.
Додето един ден Бенет надзърта в кабинета ми и съобщава:
— Птицата, за която ви споменах, е долу. Да ви я пратя ли?
— Смятате ли, че ще можем да я уловим?
— Защо не! Стига да не сте гнуслив — отвръща загадъчно помощникът ми.
Смисълът на тия думи ми се изяснява след няколко минути, щом птицата каца в кабинета. Новодошлият наистина има невероятно кирлив вид. Това е висок младеж, с дълги, мазни от нечистота коси, с рошава леко ръждива брада, изтрито кожено яке, разкопчана върху косматите гърди риза, тесни окъсани панталони с формата на кюнци и боси крака. Единственият белег на цивилизованост у тая персона е провисената на рамото китара.
— Пожелали сте да ме видите — произнася самоуверено младежът, като заставя в нехайна поза сред кабинета.
— Ако знаех какъв е видът ви, едва ли бих проявил подобно желание — признавам. — Бих ви посъветвал най-първо да се изкъпете, а после да ходите по учрежденията.
— Не считам съвета ви за меродавен — отвръща високомерно чорлавият. — Вие, доколкото знам, сте съветник по културните въпроси, а не по хигиената.
— Да, но аз мога да мина от съвети и към действия, ако не се държите по-скромно, млада маймуно! — произнасям, без впрочем да повишавам тона.
— Разбрано, само не се сърдете — омеква младежът. — Искате ли да ви изсвиря нещо?
— Тук в тоя кабинет само аз свиря. Седнете! И то по възможност на онзи, нетапицирания стол.
Посочвам стола до бюрото и гостът покорно сяда.
— Вие, ако не се лъжа, вече трети път идвате в България. Защо?
— Много просто: майка ми е българка.
— Ах, тия смесени бракове!… — промърморвам сякаш на себе си.
Натискам копчето на миниатюрното магнитофонче-заглушител и в стаята се разнася детската песничка. Всъщност ние имаме в посолството по-надежден и постоянно действуващ заглушител, основан на простия, но изпитан принцип на течащата вода. Но в тоя миг аз нарочно пускам музикалния заглушител, за да респектирам чорлавия и да му покажа, че разговорът навлиза в сериозна фаза. Ефектът обаче е съвсем неочакван.
— И вие наричате това свирене? — възклицава презрително младежът, едва изтърпял първите тактове на мелодията.
Неспособен да сдържа повече творческия си порив, той скача и заблъсква оглушително струните на китарата, като се кълчи неистово с цяло тяло и издава дрезгави крясъци, додето най-сетне не издържам, навеждам се над бюрото и изревавам:
— Стига!
Младежът замръзва на мястото си точно тъй ненадейно, както е скочил преди малко.
— Били ли сте в казармата? — питам вече съвсем грубо.
— Аз съм още студент…
— Аз пък ви казвам, че след месец ще бъдете вече войник.
— Вие съвсем не сте музикален… — произнася съкрушено чорлавият.
— Седнете! — заповядвам все тъй грубо.
Онзи сяда, кръстосва нозе и вперва съсредоточено поглед в големия пръст на крака си.
— С какво се занимавате, когато сте тук?
— Живея светски живот…
— Съветвам ви да отговаряте точно и ясно. Не съм длъжен да знам как вие го разбирате светския живот.
— Ами събирам се с интересни младежи и момичета.
— С каква цел?
— Нали ви казах: светски живот… Говорим за музикални и други явления… Свирим. Понякога правим малко любов…
— Каква е връзката между тия младежи? Компания ли са, или какво?
— Компания… цялостен екип…
— Откога сте в контакт с тях?
— От миналото лято.
— Какво представляват те по-точно?
— Нищо особено. Обикновени наркомани.
— Като вас…
— Има и по-напреднали — признава скромно момъкът. Сетне казва, сякаш просто установява факта: — Вие, гледам, не пушите…
Подхвърлям му пакетчето с цигарите и запалката и изчаквам да запуши.
— Колко души наброява тая паплач?
Той се замисля и почва да мърда пръсти, сякаш брои:
— Седем души. Четири момчета и три момичета.
— Назовете ги един по един и ги опишете подред.
Тази инвентаризация ни отнема доста време, тъй като чорлавият говори каквото му дойде, като намесва дори музикалните си и сексуални вкусове, и аз често трябва да го прекъсвам и да го насочвам по линията на необходимите ми данни.
Засега на мене ми е необходим един-единствен индивид, но за да разбера съществува ли такъв индивид между тая сбирщина и кой тъкмо е той, налага се да прелисти целия каталог.
— Какво представлява тоя Боян като наркоман? Напреднал или?
— Ами! Напреднал… — свива презрително устни младежът. — Най-посредствен дебютант.
— Други качества?
— Нелош на вид, интелигентен, мълчалив…
— Като е мълчалив, как разбрахте, че е интелигентен.
— Че той не мълчи денонощно…
— Недостатъци?
— Старомоден.
— В смисъл?
— В най-точния смисъл. Еснафски вкусове… Облекло, почти като вашето…
— Може би дори си мие врата?
— Боя се, че да.
Един час по-късно чорлавият произнася умолително:
— Слушайте, не можете ли да спрете най-сетне тази проклета лимонада?
Той явно има предвид гальовната мелодия, която аз лично отдавна вече съм престанал да чувам.
— Сега аз свиря! — отвръщам строго. — А вие трябва да играете.
— Но аз играя вече два часа!
— Това е само началото — успокоявам го. — Кажете сега какви други връзки имате вън от тази артистична компания.
Подир още един час чорлавият почти простенва:
— Ще припадна, ако не ми дадете малко став!…
