Стария, ясно ли е? И естествено, не се надявайте да ви осигурим там, на Запад, нещо повече от място на шафнер.
— Друго и не желая. Готов съм и метач да бъда, само да не ми лазят тия мравки по гърба. И да знам, че семейството ми е при мене…
— Чудесно! — усмихвам се ободрително. — Както виждате, ние държим на думата си. А сега можете да си тръгвате. И — внимателно!
— Мерси — избъбря глухо човекът, налага фуражката си и предпазливо се измъква в коридора.
Шафнерът едва е излязъл и в рамката на междинната врата застава Мери. Тя се е почти разсъблякла, но не е приключила напълно с тая задача, вероятно увлечена от друга, по-интересна.
— Вие, разбира се, подслушвахте — забелязвам.
— Не открих в разговора ви нищо, заслужаващо подслушване.
Не благоволявам да отговоря, а се изправям, събличам сакото си и го окачвам на закачалката, защото в купето вече е станало доста топло. Запалвам цигара и се готвя да седна отново на мястото си, когато секретарката ми напомня:
— Вие ме забравихте…
— Прощавайте — промърморвам, подавам й цигара и щраквам запалката.
Жената изхвърля по обичая си струйки дим от вирнатото си носле и ме поглежда.
— Не знам дали някога ще имате щастието да се подиграете с някой посланик, но признавам, че наистина виртуозно се гаврите с дребните хорица.
— Върша си работата — отвръщам сухо и се облягам в ъгъла до прозореца.
— Обаче я вършите с удоволствие. Като истински виртуоз.
— Струва ми се, че всеки трябва да действува така в своята област. Включително и вие.
— А додето траеше целият този разговор, не си ли помислихте, че човекът може наистина да е в опасност?
— И аз понякога се намирам в опасност, но не разигравам нервни кризи — произнасям все тъй сухо.
— Вие имате дипломатически имунитет.
— Да, пред противника. Но не пред своите.
— Изглежда, тая находка с фалшивото злато доста ви трови — сеща се Мери.
— Не познахте.
— Тогава какво ви трови? Късното угризение за убийството?
— Вече ви обясних, мисля, че никого не съм убивал. Макар че, право казано, не ви дължа подобни обяснения.
— Знам отлично, че не сте го убили със собствените си ръце. Убили сте го по другия, подлия начин.
— Вие май сте пили нещо оттатък? — подхвърлям безучастно.
— Възможно е. Обаче не съм оставила труп подире си.
Тя говори наистина по-афектирано от обикновено и в държанието й не е трудно да се долови леката възбуда от алкохола.
— Престанете с тия подмятания — произнасям, като се стремя да подтисна отегчението си.
Обтягвам се още по-удобно на кушетката, без да си дам труд да поканя дамата, и забелязвам:
— Тия ваши постоянни въпроси за това убийство… Можете ли да ми кажете какво целите с тях? И какво всъщност ви интересува в случая: генералът или аз?
— Генералът, разбира се. Вие съвсем не сте ми интересен.
— Е, добре и какво, в такъв случай, ако аз действително съм го убил? И то дори не косвено, а по най- вулгарния начин — с нож в корема? Какво губите вие и какво губи човечеството от тоя акт? И какво значение има дали вашият генерал е умрял вчера, или умира днес, или ще изчезне утре в някой политически преврат? Защо преди да слагате траур за тоя човек, не ме запитахте човек ли е той изобщо или животно? Защото, скъпа моя, това бе наистина едно животно, алчно и ненаситно, колкото дори не можете да си представите. Той искаше днеска сто и петдесет хиляди, а утре щеше да удвои цената, без, разбира се, нито днес, нито утре да предложи нещо реално срещу тия суми. Той бе готов да продава родината си на метър и на килограм, на дребно и на едро, стига да се намерят купувачи… Той беше…
— И вие решихте да накажете този продажник с риск да обогатите себе си… — прекъсва ме секретарката.
— Можете да правите изводите си наум — съветвам я.
И тутакси подхвърлям:
— Но защо ми задавате тоя въпрос? Нали всъщност се интересувате от генерала, а не от мене?
— Много добре знаете, че се интересувам именно от вас… За което мога само да съжалявам… Защото, колкото повече ви опознавам, толкова повече усещам, че почвате леко да ме отвращавате… Надявам се, че тая подробност е без значение за вас.
— Абсолютно без значение — потвърждавам, като се намествам удобно в ъгъла си. — Абсолютно без значение… Дори да ви отвращавах по-силно. Бих казал даже, че това отчасти ме ласкае.
— Даже ви ласкае!…
— Естествено. И то като израз на специално внимание. Защото не съм забелязал да изпитвате отвращение например към нашия търговски съветник, чието състояние, както е известно, е натрупано от незаконни проценти върху държавни сделки…
Тя се накланя към масичката, за да вземе цигара от пакетчето, и едрата й гръд по обичая си едва не изскача от комбинезона. Сетне запалва новата цигара от догарящия фас и промърморва:
— Той е гешефтар, а вие…
— И нашият посланик — прекъсвам я, — който харчи за лични нужди безотчетните суми, а лъже, че ги изразходва в обеди и коктейли, също не ви отвращава. Вие дори навярно се гордеете, че работите под шефството на такъв изтънчен дипломат… Не ви отвращават и останалите крадци, с които служите, а в хубавеца Адамс дори сте влюбена, макар и безнадеждно.
— Адамс не е крадец! — възразява остро секретарката.
— Вярно. Обаче запитали ли сте се защо?
— Нямам навик да си поставям глупави въпроси.
— Глупаво е именно това, че не си поставяте въпроси. Адамс не краде, само защото няма нужда от това. А няма нужда от това, само защото баща му достатъчно дълго е крал, за да освободи сина си от подобна грижа.
— Адамс е син на известно и почтено семейство. И тъкмо това вие не можете да му простите, с вашия тъмен анонимен произход.
— Известните семейства също са били анонимни, преди да се прославят с успеха в кражбите си. Адамс-бащата процъфтява в търговията, като граби купувача чрез посредствена стока и като ощетява държавата чрез прикриване на печалбите и спестяване на законните данъци.
— Това вие не може да знаете — възразява вече не тъй уверено Мери.
— Знам го. Както знам и още много неща, които вие също подозирате, но предпочитате да затваряте очи, за да не останете без идеали.
— Аз нямам идеали.
— А младият Адамс? Този красив, изящен, културен и не знам още какъв си представител на нашата висша класа, който за жалост вече е ангажиран от друга дама и който гледа на вас като на един скучен канцеларски мебел?
— Вие му завиждате… и с пълно право — отвръща тя с неприятна усмивка. — Завиждате му на богатството, на хубавата външност, на красивата жена… защото вие никога няма да ги притежавате тия неща…
— Тъй ли? — вдигам подигравателно вежди. — А какво ще кажете, ако например ви съобщя, че съвсем неотдавна съм имал честта да я обладавам тази красива жена на скъпия Адамс?
— Ще кажа, че сте жалък лъжец!
— И още веднъж ще сгрешите. Защото, за ваше сведение, аз наистина спах с нея, за да употребя
