Тя е оставила книгата и ме гледа с тъмните си очи.
— Спомням си, че имаше един роман „Убийство в Ориент-експреса“…
— И какво от това? — питам.
— Нищо. Просто в момента ми се поиска да ви видя на мястото на убития.
— И това ще стане — отвръщам сговорчиво. — Макар и може би не точно в момента. Вие, която сте любителка на цитатите от латинската читанка, навярно не сте забравили, че всички хора са смъртни.
— Но не всички плачат като вас за насилствена смърт.
— Смъртта е почти винаги насилствена и рядко доброволна — забелязвам философски. — Дори когато умираме в леглото си.
— Понякога ми се струва, че съвсем доброволно бих склопила очи. Просто така, от умора и от отегчение.
— Бас държа, че такива мисли ви идват главно след препиване… А на мене ми се живее. Истински ми се живее. И то — добре!
— Вие се смятате способен да живеете добре? — вдига вежди Мери.
— Добре според моето разбиране, скъпа, не според вашето.
— А какви са съставните части на вашия идеал за щастлив живот?
— О, съвсем обикновени… Изобщо нищо, което би направило впечатление на издигнатата ви натура.
— И все пак?…
— Ами например да вляза в кабинета на посланика, както това стана днес, и когато той почне високомерно да ме поучава, да имам удоволствието да му кажа: „Вижте, старче: продължете тирадата си в коридора, понеже току-що съм назначен на вашето място и кабинетът в момента ми е нужен!“
— Дребнави, смешни амбицийки… — свива устни секретарката. — Мечтаете да станете посланик.
— Глупости. Мечтая да имам възможност да натрия носа на един посланик.
— И това е дребно. Вие ми напомняте за малкия ми брат, чиято главна мечта беше да научи добре да се боксира…
В тоя миг отвън се чува леко почукване. Захлопвам бързо вратичката към съседното помещение и открехвам тая към коридора.
В кабината, както съм и очаквал, влиза шафнерът. Мъж към петдесетте, с набраздено от дълбоки бръчки лице и с някак погаснали очи, които избягват погледа ми и изобщо не ми харесват.
— Някой видя ли ви? — питам.
Онзи поклаща глава:
— Коридорът е пуст.
— Седнете — казвам и се изтеглям към прозореца, за да му направя място.
Но шафнерът продължава да стои прав, като леко се полюшва от движението на влака.
— Както ви споменах одеве, идвам с новини от страна на Стария — обяснявам. — Той е доста разтревожен за вас…
— Аз съм още повече разтревожен за себе си — отвръща глухо шафнерът.
— И откъде тия тревоги?
— Ами оттам, че задържането ми е само въпрос на дни… може би дори — на часове.
— Кое ви кара да мислите така? — питам с участие.
— Всичко. Вече на два пъти проверяват багажа ми на Свиленград. По-рано никога не са го правили.
— По-рано ги нямаше всички тия истории с контрабанда на наркотици. А сега зачестиха. Търсили са навярно хашиш или нещо от тоя род.
— Не са търсили това — отвръща с упорство мъжът.
— Ако търсеха друго, приятелю, те нямаше да ровят багажа ви, а щяха да опипват всяка гънка на бельото ви, включително и бельото, дето го носите на гърба, и то — шев по шев! Би трябвало достатъчно да ги разбирате тия работи…
— Ами това, че подире ми, през ден, през два, се мъкне човек, че подслушват разговора ми, когато седна с приятел в заведение, че ме следят понякога дори тук, във вагона?
— Вие сте просто преуморен и изнервен — констатирам състрадателно.
— Искате да кажете, че фантазирам.
— Не, обаче тълкувате превратно нещата. Депресията винаги върви подръка с безпричинния страх, а безпричинният страх търси причина, за да оправдае присъствието си.
— Извинете, но аз не съм дете.
— Но разберете, приятелю, че ако те наистина ви подозират сериозно, първата им грижа щеше да бъде да не ви алармират прибързано. Митническите проверки, откритото проследяване, всичко това може само да осуети плановете им — ако те имат сериозни планове по отношение на вас, защото ще се подплашите и още при първия рейс ще изчезнете в Истанбул.
— На вас ви е лесно да разсъждавате, понеже нищо не ви заплашва — продължава да упорствува шафнерът. — А моето задържане е може би въпрос само на часове…
Той снема тъмнокафявата си служебна фуражка и обърсва с ръка потта от плешивеещото вече теме. Сетне отново заговорва, в началото уморено и глухо, а после с все по-нарастващо раздразнение:
— Пет години я върша вече тая опасна работа… „Предай еди-какво си… Донеси еди-що си“… Насам- натам, насам-натам… И пет години Стария и всички като вас ме лъжат, че ще ме прехвърлят оттатък. Един- два рейса още и ще ме прехвърлят оттатък… А рейсовете си минават и въжето все повече се затяга около гръкляна ми и вече идва часът, в който ще ме пипнат, а вие си пеете вечната песен и все така отлагате, и все така ме лъжете… Само че аз наистина нямам вече сили да скачам по жаравата… Не ми останаха сили, казвам ви!
— И ще идете да направите пълни признания, за да ви смекчат присъдата… — довършвам вместо него.
— Не съм казал такова нещо… — трепва шафнерът, но от израза му личи, че ако не го е казал, положително го е мислил. — Искам да ме освободите от това бреме, нищо повече! Да си удържите обещанието, нищо повече! В края на краищата имате дипломатическа поща, работете с нея!
— Когато ни трябва дипломатическата поща, работим с нея. Когато ни трябвате вие, работим с вас. Дипломатическата поща минава твърде рядко, за ваше сведение, и изобщо това са наши въпроси, а не ваши.
— А въпросът за живота ми? И той ли не е мой въпрос?
— Да… Вие сте в пълна депресия — въздъхвам като лекар, стигнал най-сетне до нерадостната диагноза. — И нищо, разбира се, не ви грози вън от депресията. Но понеже тя сама по себе си е вече опасност и понеже ние наистина държим на думата си, това ще бъде действително последният ви рейс. Доволен ли сте?
Шафнерът мълчи и вероятно съобразява доколко може да се осланя на думите ми.
— Къде са авоарите ви?
— Авоари!… — изръмжава презрително мъжът. — Дребосъците, дето сте ми ги давали, са оставени на влог в Истанбул.
— Сега за сбогом ще получите и нещо по-едро — заявявам великодушно.
— А жена ми и децата?
— Всяко нещо — по реда си. Най-първо да уредим вашия въпрос, а после ще помислим и за семейството. Има туристически сезон, събори край границата и една дузина други начини да ги измъкнем. Но вие сам разбирате, че това не може да стане веднага.
— Без тях всичко друго е безпредметно — произнася апатично и сякаш на себе си шафнерът.
— И тъй, още с пристигането в Истанбул изтеглете парите си, приберете се във вагона и чакайте човека, който ще дойде от името на Стария да ви прехвърли на Запад.
— А семейството ми?
— Нали вече ви казах: всяко нещо — по реда си. Оставете тоя въпрос на нас.
— Не бих могъл да живея сам — произнася тихо човекът и за пръв път ме поглежда в очите. — Не бих могъл, повярвайте.
— Разбрано: вярвам ви. Но и вие ни вярвайте. Ще чакате тук, във вагона, да дойде човек от името на
