Тя, разбира се, ни най-малко не се е затъжила за мене. Но понеже еснафската среда около нея не й предлага нищо по-добро от мене. Елен е готова на помирение, стига да се очертаят „някакви промени“ и по-точно благоприятни промени в моята кариера. Изобщо, неустойчивото статукво продължава. Нищо повече.
В оная другата история обаче нещата се развиват още по-зле. Получените тази заран вестници не съдържат нищо по въпроса, но информациите в онзиденшните са достатъчно обезпокоителни. Златото е намерено. И това е връх на малшанса, защото бях готов да заложа главата си, че никога няма да го намерят. Но те са го намерили.
Цялата комбинация бе изградена най-безупречно, само че и тя като всяка комбинация си имаше по- слабите места, защото, колкото и да предвиждаш подробностите, всяка подробност е свързана с още десетки дребни подробности, тъй че не можеш да ги изчерпиш всичките.
В тая млада африканска република цареше истински хаос от противоречиви интереси и разнопосочни амбиции. Ние, разбира се, правехме необходимото да засилваме хаоса и да го използуваме в наша полза, обаче времето не работеше за нас и все повече излизаха наяве тенденциите за национализация на чуждите предприятия. За момента аз лично нямах нищо против тия тенденции, доколкото те принуждаваха съответните фирми да гледат с по-голямо уважение на моята задкулисна работа и да ми оказват известна материална подкрепа, която оставаше, разбира се, неотчетена в официалните ми доклади до Центъра.
Но Центърът гледаше с тревога на тоя все по-засилващ се стремеж към национализация, който вървеше ръка за ръка със стремежа за насочване на държавния курс значително по-наляво от допустимото. Додето накрая тая тревога прерасна в директива за подготовка на десен преврат. Подготовката, разбира се, бе поверена на мене, а ръководството на конкретните действия трябваше да се осъществи от моя черен генерал.
Аз никога не съм го обичал особено тоя тип, макар че той беше най-важният ми агент в тая страна. Той не само прекалено се гордееше с херкулесовската си фигура, но си и въобразяваше, че високият му ръст без друго е съчетан и с висок интелект, което беше връх на нахалството, защото, ако изключим известна доза селяшка хитрост, духовните качества у него се изчерпваха с комичната му суетност и неизмеримата алчност.
Аз всъщност никога не бях имал особена полза от него и за известни оперативни задачи сред военните си служех с други трима индивиди, значително по-ниски по чин, но далеч по-ефикасни по дейност. И все пак тоя черен генерал бе фигура с известна тежест в страната и аз съзнателно понадувах степента на тая тежест в отчетите, защото шефовете по традиция винаги правят известно шконто на доклада ти, следователно налага се и ти предварително да надуваш нещата, за да не излезе в последна сметка, че нищо не вършиш.
Той имаше известна тежест, обаче кадрите в армията бяха разделени и у различни среди съществуваха различни настроения и центробежните сили на личните амбиции създаваха такава бъркотия, та много се съмнявам, че в Големия Час моят черен генерал би сполучил да групира около себе си необходимите хора и да събори правителството. Но от Центъра вече бе пратена директива и аз сам бях виновен отчасти за тая директива с преувеличенията си и следователно нямаше какво друго да правя, освен да пристъпя към действие.
Когато съобщих на генерала за надеждите, които му се възлагат, той поизпъчи още повече и без това изпъчените си гърди, поседя известно време в тая поза на пълководец, готов да даде съдбоносния сигнал за атака, а сетне промърмори прозаично:
— За това нещо ще трябват пари… Много пари…
— Колко много? — запитах кисело.
— Не съм правил още сметка… Но гросо модо ще са нужни поне триста хиляди…
Той безсрамно си даваше вид на човек, който се готви да финансира една военна операция, макар че всъщност щеше да финансира само собствения си джоб, тъй като превратът, ако изобщо се стигнеше до преврат, както винаги щеше да стане за сметка на събаряния режим.
— В какво я виждате тая сума? В оръжие или…? — произнесох просто, за да го поставя натясно.
— В суха пара — отвърна безочливо херкулесът.
— Мога да ви кажа още отсега, че моите шефове няма да дадат дори и сто и петдесет хиляди в пари. Ако ставаше дума за оръжие, там работата е по-друга и ние бихме могли чрез АРАМКО да ви осигурим доста сериозна доставка… Но в пари…
— Казах ви, че не съм правил още сметка — побърза до отстъпи генералът, съобразил, че малко прекалява в претенциите си. — Обаче така или иначе без сериозна помощ нищо няма да стане. И тая сериозна помощ ни е необходима в пари, разбирате ли — в
Нямах намерение да водя пазарлък, защото в края на краищата парите не аз ги давах, но и не желаех да си губя времето за искания, които Центърът никога не би задоволил.
— Разбрано — рекох. — В такъв случай направете още сега офертата си, защото тая нощ трябва да пратя шифрограма. И все пак моят съвет е да не фиксирате фантастични суми, защото това ще създаде само неблагоприятен ефект. — И като го погледнах недружелюбно, запитах: — Така че каква цифра да пиша?
— Вие сам я посочихте цифрата — усмихна се нагло генералът. — Сто и петдесет хиляди.
— Не съм я фиксирал, а казах, че няма да дадат и толкова.
— А аз пък ви казвам, че няма да приема по-малко. Запишете си го и им го предайте.
И съзнавайки, че козовете са в неговите ръце, а не в моите, той тържествено надигна огромното си туловище, изкозирува лениво с два пръста и се отправи към вратата.
— Щом получите отговора, съобщете ми — промърмори той, преди да излезе. — Ако, разбира се, заслужава да го съобщавате.
И тъкмо в тоя миг, когато гледах дебелия му гръб да се измъква навън, внезапно ми дойде идеята за комбинацията. Тоя тип трябваше да бъде преметнат. Той бе стократно заслужил да бъде преметнат. И би било наистина жалко, ако не използувам случая. Едно възмездие за него. И едно възмездие за мене. Защото доста бях живял с трохите на дребните секретни подаяния.
Същата вечер съобщих с шифрована радиограма, че генералът е искал триста хиляди, че в резултат на напрегнат пазарлък е слязъл до сто и петдесет хиляди и че това е последната му цена. И още на следния ден ми съобщиха да заплатя тая цена.
Един резидент с моята опитност наред с агентурата си, известна на Центъра, има винаги подръка и двама-трима свои хора, годни за всякаква работа. Налагаше се да използувам тия хора, за да реализирам плана си. Задачата бе проста: да повикам генерала под предлог, че ще му предам сумата, да намеря втори предлог, за да не му предам сумата, да организирам ликвидирането му, след като напусне моя дом, и да поддържам пред Центъра версията, че всъщност съм предал сумата на моя черен пълководец и че не знам нищо за ликвидирането му. Но колкото тая задача бе проста по смисъл, толкова сложно бе нейното изпълнение в подробности, за да се предотврати по-късното дешифриране на комбинацията и да се избягнат всякакви улики срещу мене.
Избягването на материалните улики не изглеждаше особено трудно. Не се досещах обаче по какъв начин бих могъл да избягна подозренията. Защото, макар едно недоказано подозрение да няма особена тежест, формално погледнато, в професия като моята то може да се окаже фатално. Толкова фатално, че изпитвах изкушението да се откажа от рискованата операция.
Може би наистина щях да се откажа, а може би и не, защото вече дотам бях навлязъл в проекта си, че от едно денонощие живеех само с него. Така или иначе колебанията ми бяха прекъснати от самата жертва.
— Искам да ви зарадвам — заявих на генерала, когато на следния ден привечер той се отзова на повикването ми. — Вашите условия са приети.
По лицето на херкулеса наистина се появи нещо като усмивка, но тя бързо изчезна и погледът му стана пресметлив.
