характера вие бихте станали отличен работник. Защото сте родена да изкушавате. Наблюдавах одеве с истинска адмирация как демонстрирате прелестите си.
— За ваше сведение нито съм имала намерение да ги демонстрирам, нито той имаше желание да ги забелязва. В гърдите му, изглежда, не витае нищо друго освен жаждата за морфин.
— Е, вие задоволихте жаждата му. Значи, извършили сте едно добро дело.
— Вие дори злорадствувате над съдбата на тоя нещастник, след като сте го пратили на малка среща със смъртта.
— Хайде, хайде — произнасям успокоително. — Отърсете се от тия черни мисли. Тая вечер, ако се не лъжа, имаме среща не със смъртта, а със семейство Адамс.
Един час по-късно ние наистина сме у Адамсови, за да приветствуваме завърналия се от журналистическия конгрес съпруг. За щастие приветствия не се налагат, тъй като елегантният дипломат вече седи съсредоточен на зелената маса заедно с прелестната си съпруга, с не тъй прелестната съветничка и с направо аитипатичния Бенет.
Госпожа Адамс, както и следва да се очаква, отбелязва появата ни само с една хладна усмивка на учтивост. Помощникът на търговския и радистът със съпругите си, както винаги, правят утринната си гимнастика под звуците на магнитофона. А неизбежният Франк се шляе насам-натам из помещенията с чаша в ръка, вдаден в мислите си и в пиенето.
Разполагаме се в Мери на дивана и аз веднага снабдявам дамата със съответното питие и дори с чинийка зелени мариновани маслини, защото тази вечер съм извънредно учтив. Когато съм в добро настроение, аз съм самата учтивост.
Известно време мълчим, за да отдъхнем от служебното напрежение. Но Мери, която не е в състояние да мълчи продължително, скоро подхваща някакъв монолог, от който улавям само последната фраза:
— …Ако наркотикът е единствената перспектива за оня млад глупак, питам се каква е нашата в тоя проклет живот…
— Проклет ли? Вие сте като Бенет, който постоянно губи на карти и затова нарича покера „тая ужасна игра“. Което не му пречи да я играе три пъти седмично. Животът е проклет, скъпа, само за лошите играчи.
— А вие? Какво получавате вие от живота като добър играч?
— Нищо повече от туй, което реално може да се получи.
— Това не е отговор.
— Нещастието на някои хора е там, че искат повече от възможното и премного мислят за бъдещето. Ако се мъчиш да проникнеш по-далече в бъдещето, без друго ще видиш един добре огладен черен гранит, украсен с твоето име и гарниран с някой и друг букет изсъхнали цветя… Затуй не бива да надничаме твърде далеч в бъдещето.
— Да живеем ден за ден. Като оня морфинист…
— Напротив. Да живеем за пенсията. За добрата пенсия и за спокойните старини. Изобщо да живеем за малките наслади на живота.
В тая минута, увлечен в безцелния си рейс из стаите, Франк стига до нас.
— Няма ли да привършвате беседата?… — любопитствува добродушно той. — Ние имаме да пием малко с Мери…
— Можете да се присъедините към нас — предлагам аз също тъй добродушно.
— Благодаря, но не обичам да пия с повече от един човек. Не мога да се съсредоточа — обяснява Франк и отминава нататък.
— Какво ви свързва с тоя алкохолик? — питам пренебрежително.
— Това, че е алкохолик.
— Да. Вие пиете значително повече и се храните значително по-малко от необходимото. Оттук идва и всичко останало. Променете дозите и животът ще престане да ви се вижда проклет. Песимизмът не е нищо друго освен намалена жизнеспособност на организма.
— Аз не съм само организъм — промърморва Мери, като вдига чашата, сякаш за да покаже, че пет пари не дава за съветите ми.
— И вие, и аз, и всички сме само организъм. Мислим, че преживяваме, а всъщност у нас се извършват биохимични процеси. Търсим душа там, където няма нищо друго освен стомах. Регулирайте яденето и пиенето, възстановете физическото си равновесие и ще получите пълна душевна хармония.
— Мерси. Някой ден, ако няма какво друго да правя, може да опитам и това. Само че за ваше сведение на мене животът не ми се видя безсмислен, откак почнах да пия, а — напротив — почнах да пия, защото ми се струваше безсмислен.
— А кое ви накара да стигнете до това печално откритие? Магазинът за обувки?
— Отде да знам — отвръща Мери, като разсеяно си играе с вече опразнената чаша. — Във всеки случай пиенето почна значително по-късно… Предполагам, че причината е пак тая ваша професия…
— Думите ви не звучат твърде патриотично.
— Никак не ме е грижа как звучат. Впрочем, бихте ли ми казали къде точно поставяте патриотизма между биохимичните процеси? Може би го причислявате към храносмилателните функции?
— За вас, изглежда, родолюбието е изобщо фикция… без да говорим за презрението ви към нашите служби…
— Надявам се, че не събирате материал за донос?
— Мисля, че вече достатъчно ясно съм показал приятелското си отношение към вас.
— В такъв случай проявете го още веднъж, като ми напълните чашата.
Взимам не твърде охотно бутилката от съседната масичка и наливам. Не че треперя особено за душевното равновесие на Мери, но у нея бъбривостта нараства заедно с броя на чашите.
Тя отпива и едрата глътка сякаш прояснява мисълта й, защото изведнъж се сеща:
— Целия ден мисля да ви кажа нещо и все забравям. Четохте ли вестниците, които се получиха тази заран?
— Не съм намерил тази заран време за вестници.
— Сгрешили сте. Историята с вашия генерал отново се раздухва.
— По какъв повод? — питам равнодушно.
— По повод златото, което сте му предали.
— Е, и?
— Чантата на генерала е била намерена на дъното на залива. И наистина е била пълна със златни монети…
— Виждате ли?
— Само че всички до една — фалшиви.
СЕДМА ГЛАВА
Събота и неделя — два дни за почивка. Два дни без служебни разговори и без светски задължения. Но дори и над тези два дни тежи известна заплаха: Мери може да се обади и да предложи някакъв излет извън града или нещо подобно.
„Не се ли усещате понякога самотен, Хенри?“ Не, мила, никога. Затова пък доста често съжалявам, че самотата ми липсва и нямам нищо против да се уединя нейде по-далеч от това чуруликащо семейство Адамс и от кисело-горчивия Бенет, и от скучната като неделна литургия двойка на съветника и съветничката, и даже от вас самата, скъпа Мери.
Минавам в посолството само за да взема пристигналите тая заран вестници, намирам едно току-що получено писмо от жена ми и с тоя запас от увлекателни четива се прибирам в къщи.
Писмото на Елен, както съм и очаквал, не съдържа нищо съществено. Но то е съществено дори само като факт. И тя го е пратила не за да ми съобщи безинтересните подробности, че на връщане се е отбила за една седмица в Париж и че в момента е при родителите си, а за да има повод да вмъкне последната фраза: „Ако настъпят някакви промени при тебе, можеш да ми се обадиш.“ С други думи бракът остава висящ. Ако не оставаше висящ, Елен дори нямаше да си прави труда да ми пише лично, а щеше да предостави тази задача на адвоката си.
