неизбежно става уязвима.
Най-опасният момент. Моментът на връзката. Когато нещо се проваля, то обикновено се проваля тъкмо в тоя момент. Затова така съм обмислил операцията, че пряката връзка да бъде еднократна.
От време на време поглеждам бегло и към ония двамата под дърветата. Разговорът би трябвало да приключи възможно по-бързо, без, разбира се, това да става в ущърб на необходимите разяснения. Но когато един разговор се води от жена, той никога не може да приключи бързо. Надявам се поне, че не е почнала да му разказва биографията си.
— С моя човек всичко е наред — успокоява ме чорлавият, като улавя погледа ми. — Ако е нужно, и в огъня ще влезе за вас.
— Излишно е да влиза в огъня — промърморвам. — На мене не са ми нужни пожарникари, а хора с акъл.
— Той има достатъчно акъл… И е като гроб… — продължава момъкът да хвали приятеля си, като че продава кон. — А вие носите ли моя пай, или ще трябва да идвам в посолството?
— Казах ти, че вече няма да идваш в посолството. Нито ще се обаждаш по телефона. Ако се наложи, ние ще те търсим. Колкото за пая ти…
Отварям колата, вадя от джоба на шлифера си опаковка морфин и му я подавам.
По силата на едно съвпадение тъкмо в тая минута Мери бърка в чантата си и повтаря жеста ми.
Малко по-късно двамата издимяват с мотоциклета натам, отдето са дошли.
Спускам капака на мотора, прибирам одеялото и ние на свой ред потегляме, само че в посока към шосето.
— Сега искам да ми разкажете… не да разкажете, а да цитирате точно дума по дума целия разговор — произнасям, когато най-сетне се озоваваме в кабинета ми.
— Дайте ми най-първо една чаша и нещо вътре в нея — отвръща Мери, като противно на обичая си не сяда на стола до бюрото, а се тръшва в креслото за гости.
— Знаете, че не държа тук питиета… Впрочем, оттатък май че има нещо, оставено ми в наследство.
Влизам в моята съкровищница — килера — и откривам една още непреполовена каса с бутилки коняк.
— Съжалявам, че не мога да ви предложа вашето любимо питие, но ако сте готова да се задоволите с малко „Мартел“…
— Без значение — промърморва секретарката.
Тя отпива две едри глътки от щедро напълнената чаша и запалва цигара:
— Обясних му целия план… Повтори точно всички подробности… Изглежда схватлив.
— Оценките — после — казвам. — А сега, моля ви, предайте ми разговора от началото до последната фраза.
— Включително и глупостите?
— Тъкмо така: включително и глупостите.
Тя поема още две глътки коняк, сетне се обляга на креслото и по навик кръстосва бедра, но сега аз пет пари не давам за бедрата й и за всичко останало и вниманието ми е насочено изцяло към операцията.
— Попитах го: „Вие сте Боян?“
„А вие коя сте? Тая, дето държи ключовете на съкровището?“ — запитва той.
„Ще дойде ред и до съкровището — рекох. — Седнете.“
А той така се излегна, че почти ми обърна гръб.
„Сменете позата, ако обичате — му казвам. — Така не мога да ви виждам.“
„А защо е нужно да ме виждате?“
„Защото — викам — очите обикновено говорят повече от гласа. Не намирате ли?“
Той не отговори, но смени позата.
„При разговора, който има да водим, пълната искреност е задължително условие и за двете страни“ — опитах се да му внуша.
А той: „Мислех — вика, — че става дума за нещо като сделка, а не за любовни признания.“
„Става дума за нещо съдбоносно — обяснявам му. — За нещо, което може да промени в щастлива посока целия ви по-нататъшен живот… Съкровището, както вие го наричате, ще се изразходва бързо и след това ще са нужни нови дози, а след туй ще имате пак нужда от други дози и изобщо кризите ще следват безкрай… Докато ние ви предлагаме решителния и окончателен изход“.
„Бягство в западна посока?“
„Стига да желаете“ — казвам.
„По кой начин?“ — вика.
„Трябваше да запитате най-първо: срещу какво?“
„Това е без значение за мене — вика. — Без значение е, ако щете, и вашият Запад. Дори, за да бъда по-ясен, ще ви кажа, че плюя на вашия Запад освен по един единствена параграф: снабдяването там е значително по-лесно.“
„Значи — викам, — за вас перспективата се изчерпва с възможността да се тровите?“
„Не да се тровя, а да
„Ваша работа — казвам. — И понеже вече изяснихме въпроса откъм края, не би било зле да го разгледаме и откъм началото…“
Показах му снимката на момичето и запитах:
„Познавате ли тази млада дама?“
„Не. Но бих могъл да се запозная, ако ми дадете адреса“ — казва той небрежно.
„А как бихте го постигнали?“ — викам.
„Ами ей така: ще позвъня на звънеца и когато тя ми отвори, ще кажа: «Здравей, бонбон! Какво ще правим следобед?»“
„Това може да даде резултат, но може и да не даде — отвръщам. — А връзката трябва да се постигне на всяка цена, разбирате ли? Затова запазете за друг случай вашия похват с бонбона. И благоволете да се придържате точно към рецептата, която аз ще ви дам!“
А той: „Мисля, че момичето изглежда доста посредствено, за да се горещите толкова около него.“
„Всъщност — викам — нас ни интересува не момичето, а бащата. Но за да стигнете до бащата, това момиче трябва да се влюби до полуда във вас, да стане ваша робиня, разбирате ли?“
А той мрънка: „Такива неща — вика — не се случват често в наши дни. Но в края на краищата нищо не пречи да опитаме.“
Подир което му предадох точка по точка подробностите на задачата, тъй както вие ми ги бяхте изложили.
Мери млъква и наново се сеща за френския коняк.
— Повторете точно какво сте му казали — подканям я, след като изчаквам да поеме освежителната доза.
— И това ли ще трябва да повтарям? — въздъхва секретарката.
— Да, разбира се. И то по същия начин: дума по дума.
Навън вече е тъмно и полилеят в кабинета отдавна е запален, когато благоволявам да заключа:
— Доволен съм от вас, Мери.
— А аз съм просто отровена.
— Е, да, жените в нашия занаят са или по-безогледни от мъжете, или съвсем мекушави. Вие сте от втория тип.
— В такъв случай ще ви моля да не ме замесвате повече в подобни комбинации.
— Взимам под внимание молбата ви, макар и с дълбоко прискърбие. С малко повече устойчивост на
