— Ако вече сте избрали, аз ще взема същото — забелязвам, за да скъся действието.
— Какво има да избирам! Филе, естествено!
И като се обръща към келнера, формулира:
— Две „бифе де ломо“, салати, бутилки червено вино.
А понеже момъкът прави опит да подхване разговор за марката и реколтата на виното, Сеймур го изпреварва:
— По ваш избор.
Онзи кима и се отдалечава. Уйлям ми предлага пакета кент и сам забучква по стар навик цигарата в десния ъгъл на устата си. Запалваме и пушим в мълчание. Усещам, че Сеймур ме наблюдава, и на свой ред го поглеждам с установената вече непринуденост. Лицето му е сериозно, дори някак замислено, но в погледа на сивите очи се мярка весела искра.
— За да не ви развалям апетита, искам предварително да ви кажа, че онази история в Копенхаген е за мене минала работа. Вярно е, че не съм я забравил, обаче отдавна съм я погребал в архивите. Така че можете спокойно да си изядете филето, с пълната увереност, че нищо не ви заплашва.
— Не съм и очаквал друго от вас, Уйлям.
— Разбира се, ако някои инстанции научат, че продължавате да се подвизавате в тая част на света, това едва ли ще им се види приемливо. Но аз не съм шеф на тия инстанции, нито съм натоварен да се занимавам с вашия случай и в момента се намирам тук по съвсем частна работа.
— Аз също, Уйлям.
— Толкова по-добре. Нека смятаме прочее, че сме двама туристи, запознали се някога през ваканцията и срещнали се наново при една втора ваканция.
— Хубаво нещо са ваканциите — кимам. — Макар че, между нас казано, оная, първата, едва не ми костваше живота.
Той ме поглежда мълчаливо, примижал с дясното око от дима на цигарата, висяща в ъгъла на устата му. Сетне произнася с известно колебание:
— Може би е излишно да го казвам, защото няма да повярвате, но всъщност вие дължите на мене живота си, Майкъл.
— Не се и съмнявам.
— Нямам никакво намерение да ви убеждавам, но така е. Ако бях провел операцията за залавянето ви с необходимия педантизъм, вие без друго щяхте да бъдете заловен. Естествено, не можех да не я проведа, но я проведох през пръсти. Това ви спаси.
— В такъв случай не знам как да разбирам жеста ви.
— По възможно най-простия начин. Една негласна отплата за собствения ви жест, вечерта, в оная квартира. Имахте възможност да ме ликвидирате, а се задоволихте да ме приспите.
— Не допусках, че съм заслужил вашата признателност.
— Вие смятате, че моето поражение — това е вашето бягство. Поражението ми е, че не успях да ви направя свой човек. Оттам нататък вашата съдба беше без особено значение за мене. Играта, все едно, беше свършена. Какъв смисъл да ви хвърлям на зверовете.
Момъкът с червената жилетка донася двата току-що изпечени къса месо върху две дървени подложки, сервира салатите, налива вино в чашите и се отдалечава.
— Предполагам, че се храните в тоя тип ресторанти, понеже тук има най-малък шанс готвачите да пипат месото с ръце… — забелязвам, като си спомням обичайната му гнусливост.
— Сигурно го пипат, додето е сурово, но едва ли могат да си позволят тая фамилиарност, когато е горещо — промърморва Сеймур, като смачква угарката в пепелника.
Той се заема с филето си, отрязва късче с острия като бръснач нож, но преди да го набоде, добавя:
— Вярно е, че предпочитам тия ресторанти. И ако бяхте се сетили навреме за тази подробност, нашата среща едва ли щеше да се състои.
Сеймур поставя най-сетне парченцето месо в устата си и бавно, без желание, почва да дъвче.
— Нима наистина смятате, че сте ми толкова неприятен? — питам.
— Като човек — може би не чак толкова. Но като противник — положително.
Прекалено съм зает с порцията си, за да отговарям.
— Да, вие гледате да избягвате противника, Майкъл. Докато аз предпочитам да беседвам с един истински противник вместо с един фалшив приятел.
„Защото нямате истински приятели“ — понечвам да кажа, но се въздържам.
По-нататък вечерята би могла да мине в мълчание, защото, когато хората се хранят, не е прието да се бъбре прекалено. Но, първо, този човек не се храни, а като че се измъчва с яденето и, второ, той е от тези, дето пет пари не дават за туй, какво е прието и какво не е прието.
— В кой хотел сте отседнали? — пита между другото Сеймур.
— В никой. Преди малко пристигнах.
— Бих ви препоръчал „Черния козел“. Аз съм там.
— Близо ли е?
— На две крачки оттук.
Той предпазливо отпива от виното, сякаш за да провери вино ли са му сипали, или отрова.
— Предполагам, че пътувате за родината?
— Не, в обратна посока — отвръщам. — Отивам в Кьолн.
По-точно би било да се каже, че ида от Кьолн, обаче с хора като Сеймур човек никога не знае. Особено като вземе да те разпитва така, съвсем небрежно, сякаш убива времето.
— Хм, Кьолн… Изключителна катедрала. Предполагам, че ще я посетите.
— Защо трябва да я посещавам. На катедралите това им е хубавото, че се виждат и отдалече.
— И вие сте като мене — кима американецът. — Никакви културни интереси.
Оттук нататък разговорът деградира до къси фрази без значение и до все по-дълги мълчания. Дори силното двойно еспресо не е в състояние да внесе оживление. Имам чувството, че този човек на бързото отегчение отдавна се е отегчил от присъствието ми.
— Къде е колата ви? — пита Сеймур, когато най-сетне излизаме от Кюраско.
— Отвъд пешеходната зона. Тук паркирането е истински проблем.
— Тогава ще отидем пеша до хотела, няма и сто метра дотам.
Отсядането в хотела не отговаря на първоначалния ми план, обаче аз съм вече извън релсите на плана, в смътната област на импровизациите.
„Черния козел“ се оказва действително съвсем наблизо. Човекът на рецепцията, противно на надеждите ми, оповестява, че има свободна стая.
— Ще ми дадете ли паспорта си?
В тия големи хотели е така. Оставяш паспорта, а служителят сам попълва фиша, за да те освободи от писмената работа. Подавам документа и човекът, без даже да го погледне, го прибира в чекмеджето.
— Е, Майкъл, аз се оттеглям — промърморва вяло Сеймур. — В случай че не се видим утре заран, приятен път.
— На вас също — отвръщам. — Трябва да отида да докарам колата.
— Да, да, разбира се — избъбря американецът, сякаш казва „защо ме занимаваш с дреболиите си“.
Той кима леко, почти без да ме погледне, и се отправя към асансьора, докато аз поемам към изхода.
Случайна среща без значение или фатална злополука — това тепърва ще се изясни. Но ако е злополука, тя не трябва да се отрази на мюнхенската ми мисия. Може би разполагам с твърде малко време за свободни действия. А туй вече определя и характера на действията.
Излизам от хотела и тръгвам бавно по улицата, след като съм се уверил, че никой не ме следва. Сетне свивам в първата пресечка и известно време наблюдавам иззад ъгъла входа на „Черния козел“. Наистина никой.
До площада, дето е гарирана колата ми, едва ли има повече от триста метра, но аз утроявам разстоянието, верен на правилото, че обиколните пътища понякога са по-къси от преките. След като съм извършил всички обичайни проверки, стигам при църквата и от мрачината на градинката проучвам
